Оноре Балзак - Дядо Горио

Двама други в тази къща представляваха поразителна противоположност на останалите пълни и приходящи пансионери. Макар че госпожица Викторина Тайфер беше болнаво бледа, каквито са всички малокръвни девойки, макар че по обикновената си тъга, по свенливата си въздържаност, по своята слаба и хилава външност тя отговаряше на общото страдание, което съставяше фона на тая картина, все пак лицето й не беше старо, движенията й и гласът й бяха живи. Тази млада нещастница приличаше на неотдавна посадена в неподходяща почва фиданка с пожълтели листа. Жълтеникавото й лице, бледочервеникавата й коса, много тънката й талия изразяваха оная прелест, която съвременните поети намираха в статуйките на Средновековието. Черникавосивите й очи изразяваха кротост и християнско примирение. Простото и евтино облекло очертаваше млади форми. Тя беше хубава в сравнение с другите. Ако беше щастлива, щеше да бъде очарователна: щастието е поезията на жените, както тоалетите са тяхната хубост. Ако веселието на някой бал хвърли своите розови отблясъци върху това бледо лице, ако сладостите на един разкошен живот можеха да закръглят и да зачервят тия вече повехнали страни, ако любовта оживи тези тъжни очи, Викторина би могла да се мери и с най-хубавите момичета. На нея липсваше това, което създава за втори път жената — дрипите и любовните писма. Историята й би могла да даде сюжет за цяла книга. Баща й мислеше, че има причини да не я признава за своя законна дъщеря, отказваше да я вземе при себе си, отпускаше й само шестстотин франка годишно, бе превърнал в ценности имота си, за да може да го остави изцяло на сина си. Далечна роднина на майката на Викторина, която някога бе отишла да умре от отчаяние при нея, госпожа Кутюр се грижеше за сирачето като за свое собствено дете. За нещастие вдовицата на военния комисар на републиката имаше на тоя свят само своя вдовишки дял от наследството на мъжа си и своята пенсия. Тя можеше да остави един ден клетото момиче без опит в живота и без средства, на произвола на съдбата. Добрата жена водеше Викторина на черква през неделните дни, на изповед всеки две седмици, за да направи за всеки случай от нея благочестива девойка. И тя имаше право. Религиозните чувства откриваха едно бъдеще на това отхвърлено дете, което обичаше баща си и всяка година отиваше при него, за да му занесе прошката на майка си, но всяка година се сблъскваше с неумолимо затворената врата на бащината къща. Брат й, нейният едничък посредник, не дойде да я види нито веднъж в продължение на четири години и не й пращаше никаква помощ. Тя молеше Бога да отвори очите на баща й, да смекчи сърцето на брат й и се молеше за тях, без да ги обвинява. Госпожа Кутюр и госпожа Воке не намираха достатъчно оскърбителни думи в своя речник, за да окачествят това варварско поведение. Когато те проклинаха безчестния милионер, Викторина говореше за него с кротки думи, прилични на песента на ранен гълъб, чийто болезнен вик все още изразява любов.

Йожен дьо Растиняк имаше съвсем южняшко бяло лице, черна коса, сини очи. Обноските м у, държанието му, привичната му стойка показваха, че е син на благородно семейство и от малък е добил добро възпитание, основано на традиции и добър вкус. Наистина той пазеше дрехите си, в делнични дни доизносваше миналогодишното си облекло, но понякога можеше да излиза и облечен като елегантен момък. Обикновено носеше стар редингот, лоша жилетка, овехтяла черна измачкана и лошо вързана студентска вратовръзка, такива панталони и стари закърпени ботуши.

Вотрен, четиридесетгодишният мъж с боядисаните бакенбарди, представляваше преход между тези две личности и останалите. Той беше от ония хора, за които народът казва: „Ето един славен човек!“ Той имаше широки плещи, добре развити гърди, мускулите му бяха изпъкнали, ръцете му бяха едри, здрави, обрасли с гъсти червеноруси косми по пръстите. Лицето му, набраздено с преждевременни бръчки, издаваше белези на жестокост, които противоречаха на любезните му и дружелюбни обноски. Басовият му глас, който отговаряше на грубата му веселост, беше приятен. Той беше услужлив и веселяк. Ако някоя ключалка не работеше, той веднага я разглобяваше, смазваше я, изпиляваше я и пак я сглобяваше, като казваше: „Разбирам от тия работи!“ Той наистина разбираше от всичко: от кораби, от море, познаваше цяла Франция, чужбина, сделките, хората, събитията, законите, хотелите и затворите. Ако някой се оплакваше твърде много, веднага му предлагаше услугите си. Много пъти бе заемал пари на госпожа Воке и на някои от пансионерите, обаче длъжниците му предпочитаха да умрат, но да му се издължат, тъй като, макар че изглеждаше добродушен, той внушаваше страх с проницателния си и пълен с решителност поглед. С начина, по който изплюваше слюнката си, той показваше невъзмутимо хладнокръвие, което не би го накарало да се спре пред престъпление, за да излезе от някое затруднено положение. Като на строг съдия очите му сякаш проникваха до дъното на всички въпроси, на всички съвести, на всички чувства. Той имаше навика да излиза след обяд и да се връща за вечеря, след това да изчезва през цялата вечер и да се прибира към полунощ, като си отключваше вратата с помощта на един запасен ключ, който му бе поверила Воке. Той единствен се ползваше с това благоволение. Но той беше и в най-добри отношения с вдовицата, която наричаше мамо, като я прегръщаше през кръста — доста необяснимо ласкателство! Добрата жена си мислеше, че това е още лесно, но само ръцете на Вотрен бяха достатъчно дълги, за да обгърнат дебелото й туловище. Една от отличителните му черти беше да дава щедро по петнадесет франка на месец за чашка кафе с коняк, която пиеше, след като се наобядва. Хора, не съвсем повърхностни като младежите, увлечени от вихъра на парижкия живот или пък като старците, равнодушни към онова, което не ги засяга пряко, биха се замислили върху съмнителното впечатление, което им правеше Вотрен. Той знаеше или налучкваше работите на тия, които бяха около него, но никой не можеше да проникне в неговите мисли или работи. Макар и да бе изправил своето видимо добродушие, своята постоянна любезност и веселост като стена между себе си и другите, той често даваше възможност да се проникне в странната сила на характера му. Често някой порив, достоен за Ювенал, с който той сякаш показваше, че обича да подиграва жестоко законите, да бичува висшето общество, да го обвинява в непоследователност, даваше да се предположи, че той мрази обществения ред, че в дъното на живота си има някаква грижливо скрита тайна.