Оноре Балзак - Дядо Горио

Над този трети етаж се намираше таванът за сушене на дрехи и две мансардни стаички, дето спяха един слуга на име Кристоф и дебелата Силвия, готвачката. Освен тези седем пансионери, които живееха в къщата, госпожа Воке имаше годишно средно осем студенти по право или по медицина и двама или трима постоянни клиенти, които живееха в същия квартал — всички се хранеха само на обяд. Столовата побираше на обяд осемнадесет души, а можеше да побере двадесетина, но сутрин там бяха само седмината пълни пансионери, чието събиране имаше вид на семейна закуска. Всеки излизаше по чехли, позволяваше си поверителни бележки върху облеклото или външността на приходящите и върху събитията от миналата вечер, като се изказваше по тези неща с приятелска доверчивост. Тези седем души пансионери бяха галените деца на мадам Воке, която им отмерваше с точността на астроном грижи и внимание според сумата, която всеки от тях й плащаше. Едно и също съображение въодушевяваше тези седем души, събрани така случайно. Двамата наематели от втория етаж плащаха само по седемдесет и два франка на месец. Тази евтиния, която се среща само в квартала „Сен Марсел“, между Бурб и Салпертриер — госпожа Кутюр беше единственото изключение, показва, че тия пансионери навярно се намират под гнета на повече или по-малко явни нещастия. Затова окаяната гледка, която представляваше вътрешността на тази къща, се забелязваше и в облеклото, и във външността. Мъжете носеха рединготи, чийто цвят не можеше да се разпознае, обуща, каквито в кварталите на заможните се изхвърлят в сметта, доста изпокъсани долни дрехи, а на горните — душа не им беше останала. Жените бяха облечени в овехтели, пребоядисани, избелели рокли, със стари, закърпени дантели, с лъснати от употреба ръкавици, с пожълтели яки и с разнищени шалчета. Но ако дрехите им бяха такива, почти всички бяха със здраво телосложение, което беше устояло на бурите на живота, със студени, твърди лица, изличени като поизтъркани стари монети. Повехналите им уста бяха въоръжени с лакоми зъби. Тези пансионери караха човек да предугажда, че с тях са станали или пък сега стават някакви драми, но драми, които не се играят на светлината на рамките сред нарисувани платна, а живи и безмълвни драми, ледени драми, които горещо вълнуват сърцето, драми, които продължават дълго, цял живот.

Старата госпожица Мишоно носеше над уморените си очи мръсен парцал от зелена мръсна тафта на железен тел, който можеше да изплаши дори ангела на милосърдието. Нейният шал с изтънели и плачещи ресни обгръщаше сякаш някакъв скелет, дотолкова кокалести бяха формите, които той скриваше. Коя киселина беше оголила това създание от женските му форми? Тя сигурно някога е била хубава и добре сложена — от какво беше станала такава, от порока, мъката или алчността? Дали бе твърде много обичала? Дали не е била сводница или просто куртизанка? Дали сега не изкупваше триумфите на буйни младини, прекарани в безброй наслаждения, със старост, от която бягаха минувачите? От празния й поглед побиваха тръпки, нейното похабено лице внушаваше страх. Гласът й беше тънък като на щурец, който църка в храсталака при наближаването на зимата. Тя казваше, че се е грижила за някакъв стар господин, който страдал от катар в пикочния мехур и бил изоставен от децата си, които мислели, че няма пари. Този старец й завещал хиляда франка пожизнена рента, която наследниците редовно оспорвали, като прибягвали и до клевети. Макар че буйността на страстите бе опустошила лицето й, все пак по него още се намираха следи от белота и изящество, които позволяваха да се предположи, че и тялото е запазило някакви останки от хубост.

Господин Поаре беше нещо като автомат. Като го виждаха да се простира като сива сянка край някоя алея от Ботаническата градина, със стар смачкан каскет на главата, с бастун с пожълтяла дръжка от слонова кост, който едва държеше в ръцете си, облечен в редингот, чиито изтъркани поли зле покриваха почти празните му панталони и нозете, обути в сини чорапи, които трепереха като у пиян човек, с бяла мръсна жилетка, с нагръдник от груб сбръчкан муселин, който не отговаряше напълно на връзката му, вързана около неговата набръчкана като на пуяк шия — мнозина се питаха дали тази китайска сянка не принадлежеше на смелата раса на синовете на Яфет, които пъплят по Италианския булевард? Какъв труд го бе сбръчкал така? Каква страст бе почернила дебелото му лице, което, карикатурно нарисувано, би изглеждало невероятно? Какво ли е бил преди? Може би чиновник в министерството на правосъдието, в отделението, където палачите изпращат своите сметкоразписки за разноските, сметките за доставяне на черни покривала за отцеубийците, за трици за кошовете под гилотината, за върви за ножовете. Може да е бил бирник пред вратата на някоя кланица или пък санитарен помощник-надзирател. С една дума, тоя човек беше сякаш едно от магаретата на нашата голяма обществена мелница, един от ония парижки ратоновци, които дори не познават своите бертрановци 6 6 Ратон и Бертран — герои от баснята „Маймуна и котка“ на Лафонтен. В нея се разказва как хитрата маймуна Бертран накарала котката Ратон да вади за нея печени кестени от огъня. Бел. пр. , някаква ос, на която са се въртели човешките нещастия или мръсотии, с други думи — един от ония хора, за които казваме, като ги видим: „И без такива не може!“ Изтънченият Париж не познава тия избледнели от душевни или телесни страдания лица. Но Париж е истински океан. Хвърлете в него лот, пак няма да измерите никога дълбочината му. Обходете го, опишете го: колкото и грижливо да го обикаляте и да го описвате, колкото многобройни и любознателни да са изследователите на това море, винаги ще се намерят в него някое девствено кътче, някоя непозната пещера, цветя, бисери, чудовища, нещо нечуто, пропуснато от книжовните водолази. „Дом Воке“ е едно от тези любопитни чудовища.