Оноре Балзак - Дядо Горио

Тази стая е в пълния си блясък към седем часа сутринта, когато котката на госпожа Воке предшества господарката си, скача по бюфетите, души там млякото, налято в множество купички, захлупени с чинийки, и започва своето утринно мъркане. Скоро се появява и вдовицата с тюлена шапчица на главата, под която виси кичур неприбрана изкуствена коса. Тя върви, като влачи набръчканите си чехли. Лицето й е повехнало и тлъстичко, а в средата му стърчи нос, приличен на човка на папагал; малките й пълнички ръце, закръгленото като на църковен плъх тяло, грамадните й люлеещи се гърди — всичко това съответстваше със стаята, от която лъхаше нещастие, дето се бе притаило користолюбието. Госпожа Воке дишаше този топъл и зловонен въздух, без да се гнуси. Нейното свежо като първия есенен мраз лице, нейните очи, които бяха окръжени с бръчки, често изразяваха ту изкуствената усмивка на танцувачка, ту горчивата навъсеност на лихвар, с една дума — цялата й личност показваше какъв е пансионът, както пансионът показваше каква е господарката му. Затворът не може без тъмничар, можете ли да си представите едното без другото? Бледата пълнота на тази дребна жена е плод на този живот, както тифусът е последица от изпаренията в болницата. Нейната плетена вълнена фуста, която е по-дълга от роклята й, преправена от някаква стара роба, и чиято вата се подава през дупките на разпукания плат, отразява салона, столовата, градинката, показва каква е кухнята и подсеща за пансионерите. Когато е там, картината е пълна. Госпожа Воке е около петдесетгодишна и прилича на всички жени, които са преживели нещастия . Погледът й е стъклен, външността невинна като на сводница, която уж се оскърбява, за да й се плати по-скъпо, но от друга страна е готова на всичко, за да облекчи положението си, да предаде Жорж или Пишегрю 5 5 Жорж и Пишегрю — Жорж Кадудал и Шарл Пишегрю са участници в заговора на роялистите против Наполеон I (1804 г.). Предадени от един от своите съучастници, Кадудал бил екзекутиран, а Пишегрю умрял в затвора. Бел. пр. , ако Жорж или Пишегрю можеха пак да бъдат предадени. Все пак тя всъщност е добра жена , казват пансионерите й, които я смятат бедна, понеже я чуват как кашля и се тюхка като тях. Какъв ли е бил господин Воке? Тя никога не бе говорила за покойния. Как бе загубил богатството си? „В нещастията“ — отговаряше тя. Той се бил отнасял много зле с нея, като й оставил само едни очи, за да плаче, тази къща, за да живее, и правото да не съжалява никой нещастник, защото, както казваше, тя бе страдала толкова, колкото може въобще да страда човек. Като чуваше, че господарката й ходи из къщи, дебелата Силвия, готвачката, бързаше да поднесе закуската на пансионерите, които живееха там.

Обикновено приходящите пансионери се договаряха само за обяд, който струваше тридесет франка на месец. По времето, когато започва тази история, пълните пансионери бяха седем души. На първия етаж се намираха двете най-хубави помещения на къщата . В едното, което беше по-малко, живееше госпожа Воке, а в другото — госпожа Кутюр, вдовица на военен комисар на Френската република. Тя беше прибрала една девойка на име Викторина Тайфер, на която беше като майка. Тези две жени плащаха годишно за пълен пансион хиляда и осемстотин франка. Двете помещения на втория етаж бяха заети — едното от някакъв старец на име Поаре, а другото — от един мъж на около четиридесет години, който носеше черна перука, боядисваше бакенбардите си, казваше, че е бивш търговец на едро и се наричаше господин Вотрен. Третият етаж се състоеше от четири стаи — две от тях бяха дадени под наем: едната на някаква стара мома на име госпожица Мишоно, а другата на бивш производител на фиде, макарони и нишесте, който позволяваше да го наричат дядо Горио. Другите стаи бяха определени за ония прелетни птици, за ония злочести студенти, които като дядо Горио и госпожица Мишоно не можеха да плащат повече от четиридесет и пет франка на месец за храна и квартира. Обаче госпожа Воке не ги искаше много и ги приемаше за квартиранти само когато не можеше да намери по-добри: ядели много хляб. По това време в една от тези стаи живееше един младеж, дошъл от околностите на Париж в Ангулем, за да следва право. Неговото многобройно семейство понасяше най-тежки лишения, за да му праща хиляда и двеста франка годишно. Йожен дьо Растиняк, така се казваше той, беше един от ония младежи, които нещастието приучва към труд, разбират от млади години надеждите, които възлагат върху тях родителите им, и си готвят хубаво бъдеще, като пресмятат отдалеч ползата от познанията си и предварително ги пригаждат към бъдещото развитие на обществото, за да могат първи да изстискат сока му. Без неговите любопитни наблюдения и без сръчността, с която той съумя да се прояви в парижките салони, този разказ нямаше да бъде оцветен с истинските багри, които дължи без съмнение на проницателния си ум и на желанието си да вникне в тайната на една ужасна участ, така грижливо скривана от тези, които са я създали, както и от онези, които я понасят.