Дейвид Балдачи - Лотарията

Лу Ан полегна и се опита да се отпусне. Никога преди не се беше качвала на влак. Поклащането и ритмичното тракане на колелетата започваха да я унасят. Докато се мъчеше да си припомни кога е спала за последен път, потъна в дрямка. Събуди се стресната няколко часа по-късно. Каза си, че вече трябва да е полунощ. Чак сега й дойде наум, че цял ден не е хапвала нищо. Изобщо не я бе споходил глад при всичко, което се случи. Подаде главата си през вратата на купето и като забеляза стюарда, попита го дали може да получи някаква храна във влака. Човекът изненадано погледна часовника си.

— Последното повикване за вечеря беше преди няколко часа, госпожо. Вагон-ресторантът е затворен вече.

— О — възкликна примирено Лу Ан.

Нямаше да й е за пръв път да си легне гладна. Поне Лиса бе сита.

Стюардът зърна спящата Лиса, забеляза колко уморена изглежда Лу Ан и със съчувствена усмивка й каза да почака малко. След двайсет минути се върна с поднос, отрупан с храна, и дори се зае да й сервира, като пригоди долното легло за масичка. Лу Ан му благодари с щедър бакшиш.

Приключила с яденето, тя извади билета от джоба на джинсите си, за да се увери, че е там, и от него погледът й се прехвърли към Лиса. Детето леко помръдваше ръчички и се усмихваше. Сигурно сънят й е приятен, каза си Лу Ан.

Тя наведе глава към Лиса и промълви в малкото й ушенце: — Мама вече ще може да се грижи добре за теб, малката ми, както винаги си го заслужавала. Онзи човек каза, че можем да ходим където си искаме, да правим каквото ни се ще. — Погали бузката на детето. — Ти къде искаш да идем, кукличката ми? Само си избери, и поемаме натам. Харесва ти така, нали?

Лу Ан заключи вратата и сложи сака с Лиса на леглото, като се увери, че ремъците са здраво привързани. После самата тя се отпусна до дъщеричката си. Влакът напредваше към Ню Йорк, а тя се взираше през тъмния прозорец и се питаше какво ли още ще й се случи.

Влакът се задържа на няколко спирки по маршрута си и имаше близо трийсет и три минути закъснение в следобеда, когато Лу Ан и Лиса се озоваха сред суматохата на гара Пенсилвания. В живота си Лу Ан не беше виждала толкова хора на едно място. Оглеждаше се зашеметена, докато около нея профучаваха пътници и багаж. Стисна по-здраво дръжката на сака с Лиса, припомнила си предупреждението на чиновничката от гарата. Ръката й пулсираше болезнено, но все още би могла здраво да фрасне с нея всеки, който опиташе нещо. Погледна Лиса. Смаяно от чудесата около себе си, момиченцето се тресеше от възбуда. Лу Ан бавно пристъпи напред, без да знае как да излезе от гарата. Видя табела за Медисън Скуеър Гардън и смътно си припомни, че преди няколко години бе гледала по телевизията боксов мач, предаван оттам. Джаксън й бе казал, че някой ще я посрещне, но Лу Ан не можеше да си представи как човекът ще я открие сред целия този хаос.

Леко отскочи, когато мъжът я докосна по рамото. Вдигна поглед и видя тъмнокафяви очи и побелели мустаци под широк сплескан нос. За миг Лу Ан се почуди дали тъкмо него не бе гледала на боксовия ринг, но си даде сметка, че е доста стар, вероятно прехвърлил петдесет. Все пак широките рамене, приплеснатите уши и лицето със стари белези тутакси издаваха бившия боксьор.

— Мис Тайлър? — Гласът му бе тих, но ясен. — Мистър Джаксън ме изпрати да ви посрещна. Тя кимна и протегна ръка.

— Наричай ме Лу Ан. А твоето име как е?

Мъжът се постъписа.

— Това няма значение сега. Моля, последвайте ме. Чака ни кола. — И той тръгна напред.

— Държа да знам имената на хората — настоя Лу Ан, без да мръдне.

Той се върна при нея, като изглеждаше леко раздразнен, но тя долови спотаена усмивка в очите му.

— Добре, можеш да ме наричаш Чарли. Така става ли?

— Става, Чарли. Ти сигурно работиш за мистър Джаксън. Истинските си имена ли използвате помежду си?

Той я поведе към изхода, без да отговори.

— Искаш ли аз да нося бебето? Този сак изглежда тежък.

— Не, справям се. — И тя потръпна от болката, пронизала ранената й ръка.

— Сигурна ли си? — Очите му спряха на лепенката върху брадичката. — Изглеждаш така, сякаш си участвала в бой.

Тя кимна.

— Нищо ми няма.

Двамата излязоха от гарата, минаха покрай редицата хора, чакащи за такси, и Чарли отвори вратата на една лимузина. Лу Ан спря за миг да се възхити на ефектната кола, преди да се качи.

Чарли седна срещу Лу Ан, която не можеше да се въздържи да не огледа луксозния интериор на лимузината.

— След около двайсет минути сме в хотела. Искаш ли нещо за ядене или пиене преди това? Знам я гадната храна по влаковете — каза Чарли.