Дейвид Балдачи - Лотарията

Лу Ан едва не се разсмя.

— Паспорт? Тук за да идеш от една мърлява махала до друга не ти трябва паспорт. А и шофьорска книжка нямам.

— Но нали смяташ да шофираш до Атланта? — От смайването на Джаксън й стана още по-смешно. Тоя човек уж си играеше с милиони, а не можеше да схване, че Лу Ан ще кара автомобил без книжка.

— Ще се изненадате, ако разберете колко хора вършат разни неща без разрешителни.

— Парите обаче не можеш да си вземеш без документ.

— Вие не сте ли някъде наблизо?

— Посетих славния Рикърсвил само заради срещата си с теб, Лу Ан. След като тя приключи, нищо повече не ме задържаше там. — Той отново замълча и когато заговори, Лу Ан почувства неудоволствие в тона му. — В такъв случай имаме проблем.

— Колко горе-долу струва билетът за влак?

— Около хиляда и петстотин долара.

Припомнила си дебелата пачка на Дуейн, Лу Ан внезапно бе осенена от ново хрумване. Отби встрани, остави телефона и бързо огледа вътрешността на колата. Кафявата кожена чантичка, която измъкна изпод предната седалка, не я разочарова. С парите в нея вероятно можеше да купи целия влак.

— Една жена, с която работя, наследи пари от покойния си мъж. Мога да й поискам в заем. Знам, че ще ми даде — увери тя Джаксън. — Ако плащам в брой, няма да ми трябва документ, нали?

— Парите са всевластни, Лу Ан. Само не използвай истинското си име, естествено. Измисли нещо простичко, да не звучи фалшиво. Иди сега да купиш лотарийния билет и после веднага ми се обади. Знаеш ли как да стигнеш до Атланта?

— Голям град е, доколкото съм чувала. Няма как да го пропусна.

— Сложи си нещо да прикриеш лицето си. В никакъв случай не бива да те разпознаят.

— Разбрах, мистър Джаксън.

— Почти на прага си, Лу Ан. Моите поздравления.

— Нещо нямам желание да празнувам.

— Не се тревожи, занапред все това ще правиш в живота си.

Лу Ан затвори телефона и се огледа. Стъклата на колата бяха тъмни и едва ли някой я беше видял, но не можеше дълго да разчита на това. Трябваше да се освободи от автомобила колкото е възможно по-бързо. Единственият въпрос бе къде да го остави. Не искаше да я видят как слиза от него. Висока окървавена жена с бебе на ръце, слизаща от кола с тъмни стъкла, трудно би останала незабележима. Най-после й дойде наум една идея. Може да бе малко опасно, но точно сега нямаше друга възможност. Направи обратен завой и подкара обратно. След двайсетина минути вече пъплеше бавно по черния път и напрягаше зрение да види какво става напред. Най-сетне караваната се показа. Не видя други коли, изобщо никакво движение. Когато спря, я скова леден ужас; пак усети железните пръсти на мъжа около шията си, видя острието на ножа да я приближава.

Смъкна стъклото край седалката до себе си, за да се ослуша за някакъв шум, ала не чу нищо. Извади бебешка пелена от торбата с нещата на Лиса и старателно избърса всички повърхности в колата, които бе докосвала. Гледала беше няколко епизода от „Най-търсените престъпници в Америка“. Ако не беше толкова опасно, щеше да влезе и в караваната, за да изтрие телефона. Но, тъй или иначе, бе живяла там повече от две години и навсякъде имаше нейни отпечатъци. Слезе от колата и натъпка колкото можа от парите под подплатата в сака на Лиса. Пооправи криво-ляво скъсаната си риза. Затвори безшумно вратата на колата и хванала Лиса със здравата си ръка, забърза обратно по пътя.

От караваната чифт тъмни очи наблюдаваха бързото оттегляне на Лу Ан, като поглъщаха всяка подробност. Когато тя неочаквано се обърна, мъжът бързо отстъпи от прозореца назад в тъмната стая. Лу Ан не го познаваше, но той не искаше да рискува да бъде забелязан. Ципът на черното му кожено яке бе вдигнат до средата и от вътрешния джоб се подаваше дръжката на деветмилиметров пистолет. Прескочи двамата мъже, лежащи на пода, като внимаваше да не стъпи в локвите кръв. Попаднал бе тук в много удобен момент. Заварил бе резултатите от битка, в която дори не му се бе наложило да участва. Какво по-добро от това? Събра пакетчетата с наркотик от масичката и от пода и ги пъхна в найлонов плик, който измъкна от якето си. След като размисли за миг, върна половината от тях там, където ги бе намерил. Нямаше смисъл да става алчен, защото, ако организацията, за която работеха тия юнаци, дочуеше, че полицията не е открила наркотици в караваната, можеше да се залови да търси крадеца. А ако липсваха само част от пликчетата, щяха да помислят, че полицаите са се полакомили. Огледа стаята и забеляза откъснато парче плат на пода. Досети се, че е от ризата на жената, и го прибра в джоба си. Ето че вече му бе длъжница. Разгледа останките от телефона, разположението на двете тела, ножа и дупките в стената. Изводът му бе, че тя е влязла по средата на разправата. Дебелият бе видял сметката на по-дребния, а после Лу Ан някак бе надвила дебелия. Докато оглеждаше якото туловище, възхищението му към нея порасна.