Дейвид Балдачи - Лотарията

Бавно вдигна глава и погледна през улицата, като потърка очи, за да фокусира образа пред себе си: банков клон, ниска и солидна тухлена сграда. Ако имаше пистолет, сериозно щеше да се замисли дали да не го обере. Ала дори и от тази възможност бе лишена. Днес беше неделя и банката бе затворена. Докато погледът й обхождате фасадата, сърцето й отново лудешки ускори ритъма си. Промяната в душевното й състояние бе тъй внезапна, че се чувстваше като упоена от наркотик.

Часовникът на банката показваше десет без пет.

Предполагаше се, че банкерите са сериозни и надеждни хора. Надяваше се от все сърце и часовниците им да са тъй надеждни. Грабна телефона, а с другата ръка трескаво затършува в джоба на палтото си за листчето с телефонния номер. Способността й за координация като че изцяло я бе напуснала. Едва насилваше пръстите си да натиснат цифрите. Като че мина цяла вечност, преди в слушалката да се чуе сигналът „свободно“. За щастие на изопнатите й нерви отговорът дойде още след първото позвъняване.

— Започнах да се чудя какво става с теб, Лу Ан — каза Джаксън.

Представи си го как поглежда часовника си и се удивлява, задето е изчакала последния момент. Насили се да диша нормално.

— Просто изгубих чувство за време. Много неща ми се струпаха.

— Дързостта ти е освежаваща новост, макар, честно казано, малко да ме смайва.

— Е, какво сега?

— Не забравяш ли нещо?

— Какво? — попита Лу Ан озадачена.

Мозъкът й заплашваше да гръмне. Цялото й тяло бе пронизано от болезнени тръпки. Ако се окажеше, че всичко това е шега…

— Направих ти предложение, Лу Ан. За да мога да пристъпя към юридически оформен договор, нужно ми е изричното ти съгласие. Формалност, наистина, но аз държа на нея.

— Съгласна съм.

— Прекрасно. Мога да те уверя, че никога няма да съжаляваш за това решение.

Лу Ан се огледа притеснена. Двама души, които вървяха от другата страна на магистралата, гледаха колата. Включи на скорост и излезе на платното.

— Е, какво сега? — попита го отново.

— Къде си?

— Защо? — попита сепната. После добави бързо: — У дома съм.

— Добре. Иди до най-близкия пункт, където се продават лотарийни билети. Купи си един.

— С какви числа да играя?

— Няма значение. Както ти е известно, имаш две възможности. Да си вземеш билет с готови числа, отбелязани от автомата, или ти да си избереш числата, които желаеш. Всички се подават в една и съща компютърна система с точност до секундата на вкарване и не се допуска дублиране на комбинации. Това гарантира само един победител. Ако предпочетеш своя комбинация, а тя вече е заета, просто си избираш друга.

— Не разбирам. Мислех, че вие ще ми кажете с кои числа да играя. Печелившите числа.

— Няма нужда нищо да разбираш, Лу Ан. — Гласът на Джаксън леко се бе повишил. — Просто ще правиш каквото ти се казва. Когато вече имаш комбинацията, ще ми се обадиш и ще ми кажеш числата. За останалото ще се погрижа аз.

— А кога ще получа парите?

— Ще има пресконференция…

— Пресконференция! — Лу Ан едва не преобърна колата и взе да се мъчи да я овладее със здравата си ръка, като крепеше телефона с брадичка.

Джаксън вече говореше с нескрито раздразнение.

— Не си ли ги гледала по телевизията? Победителят присъства на пресконференция, която обикновено се провежда в Ню Йорк. Предават я по телевизията в цялата страна, по света дори. Правят ти снимка с официалния чек и после репортери ти задават въпроси за живота ти, за детето ти, за мечтите ти, за бъдещите ти планове. Твърде досадно, но лотарийната комисия държи на това. За тях е голяма реклама. По тази причина продажбата на билети се удвоява ежегодно през последните пет години. Всички обичат победителя, достоен за печалба ако не за друго, то защото повечето хора смятат самите себе си за достойни.

— Длъжна ли съм да го правя?

— Моля?

— Не искам да се показвам по телевизията.

— Боя се, че нямаш избор. Не забравяй, че ще забогатееш поне с петдесет милиона, Лу Ан. За такива пари организаторите очакват от теб да изтърпиш поне една пресконференция. И, честно казано, имат право.

— Значи трябва да отида?

— Безусловно.

— Истинското си име ли трябва да използвам?

— А защо не?

— Имам си свои причини да не го желая, мистър Джаксън. Длъжна ли съм?

— Да! Съществува известен юридически статут, Лу Ан, макар да не очаквам от теб да си наясно с него, наричан популярно закон „за правото да се знае“. Простичко казано, в него се твърди, че обществеността има право да знае истинската самоличност на спечелилите на лотарията.