Дейвид Балдачи - Лотарията

Двамата мъже лежаха редом; едрият непознат още дишаше, личеше си по неритмичното повдигане и спускане на корема му. За Дуейн Лу Ан не бе сигурна. Отпусна се на колене и се помъчи да напипа пулса му, но напразно. Лицето му бе сиво, може би от мрака в помещението. Отиде да светне лампата, но стаята пак си остана сумрачна. Отново коленичи до него и внимателно докосна гърдите му. Повдигна ризата му, но бързо я спусна, тъй като й прилоша от вида на многото кръв.

— Господи, Дуейн, какво си направил? Дуейн, чуваш ли ме? Дуейн?

На слабата светлина успя да види, че от раната вече не тече кръв — знак, че сърцето му вероятно бе спряло да бие. Опипа ръката му — все още бе топла, ала пръстите му вече изстиваха. Погледна към останките от телефона. Нямаше как да повика линейка, а на Дуейн май не му бе и нужна вече. Все пак трябваше да се обади на полицията, за да се разбере кой е другият човек, защо беше намушкал Дуейн с нож и се бе опитал да убие и нея.

Когато Лу Ан се изправи, забеляза малка купчина пликчета, скрити до този момент зад мазната кутия с пилешки крилца. По време на суматохата се бяха разпилели на земята. Лу Ан се наведе и вдигна едно. В полиетиленовата обвивка се виждаше бял прах. Наркотици.

Тогава чу скимтенето. Господи, къде беше Лиса? Ала и друг звук се разнесе в тоя момент. Лу Ан се извърна със секнал дъх. Ръката на едрия мъж се движеше, той понечваше да се надигне. Щеше да я нападне! Изпусна пликчето и се втурна към коридора. Грабна със здравата си ръка Лиса, която запищя, щом видя майка си, изхвръкна през външната врата и силно я затръшна зад себе си. Мина тичешком покрай колата, после се спря и се обърна. Грамадата плът, която бе цапардосала с телефона, не се беше показала от вратата. Поне още не. Премести поглед към колата. Ключовете в стартера примамливо проблясваха на слънцето. Колеба се само миг, след което и двете с Лиса се озоваха вътре. Лу Ан включи двигателя и на заден ход излезе на пътя през калта. Само минута й трябваше да овладее нервите си, преди да се качи на магистралата към града.

Сега вече си обясняваше неочакваното богатство на Дуейн. Продажбата на наркотици явно бе по-доходна от обира нето на коли. Само че Дуейн бе станал алчен и сигурно бе задържал част от стоката или парите за себе си. Кръгъл глупак! Трябваше да се обади на полицията. Дори Дуейн да беше жив, в което тя се съмняваше, щеше да го спаси само за дълъг престой в затвора. Но ако пък бе жив, не можеше да го остави да умре. За другия изобщо не се интересуваше. Искаше й се само да го бе ударила още по-силно. Даде газ и хвърли поглед към Лиса. Детето седеше с широко разтворени очи и ужасът още личеше в треперещите му устни и бузки. С ранената ръка прегърна дъщеря си, като прехапа устни от болката, причинена й от това леко движение. Чувстваше врата си като прегазен от кола. И тогава очите й попаднаха върху клетъчния телефон. Отби от пътя и го грабна.

След като бързо се ориентира как работи, тя започна да набира 911. После бавно прекъсна телефона. Погледна пръстите си. Трепереха толкова силно, че не можеше да ги стисне в юмрук. Също тъй бяха покрити с кръв и вероятно не само собствената й. Внезапно започна да й просветва, че лесно можеше да се окаже замесена в престъпление. Макар да се бе раздвижил, мъжът като нищо можеше да се е станал отново и да е умрял. Тя самата знаеше, че това щеше да е убийство при самоотбрана, но щяха ли да го повярват другите? Търговец на наркотици, А тя караше неговата кола.

При тази мисъл се озърна, за да види не я ли гледа някой. Към нея наближаваха някакви коли. Гюрукът! Трябваше да го вдигне. Скочи на задната седалка и задърпа напред коравия брезент, сетне отново се прехвърли на шофьорското място и подкара по пътя.

Щеше ли полицията да й повярва, че нищо не е знаела за престъпната дейност на Дуейн? Дуейн бе успял да укрие от нея заниманията си, но кой би приел, че това е истината? Тя самата не можеше да повярва. Тази реалност я връхлетя като пожар, помитащ хартиена къща; изход не се виждаше. А може би имаше. Едва не извика, когато й хрумна мисълта. За миг в съзнанието й изникна майчиното й лице. С огромна мъка го изтика настрани. „Съжалявам, мамо. Не ми остана избор.“ Трябваше да го направи: обаждането до Джаксън.

Едва тогава погледът й спря на часовника върху таблото. Като че тялото й в миг се изцеди от последната капка кръв.

Беше десет часът и пет минути.

„Губиш предложението безвъзвратно“, така бе заявил Джаксън и тя нито за миг не се усъмни, че го бе казал сериозно. Отново отби от пътя и в отчаянието си се захлупи върху волана. Какво щеше да стане с Лиса, докато лежеше в затвора? Този глупав, глупав Дуейн! Тормозил я бе приживе, продължаваше и след смъртта си.