Дейвид Балдачи - Лотарията

— Прочети ми ги още веднъж, бавно — каза той. — Както разбираш, сега не бива да допускаме грешки.

Тя му ги прочете и той ги повтори за проверка.

— Добре — заяви Джаксън. — Много добре. Трудната част мина. Сега се качваш на влака, правиш си пресконференцията и отплаваш към залеза.

— Тръгвам за гарата веднага.

— На гара Пенсилвания ще те чака човек, за да те отведе в хотела.

— Мислех, че отивам в Ню Йорк.

— Така се казва гарата в Ню Йорк, Лу Ан — нетърпеливо обясни Джаксън. — Човекът, който ще те посрещне, има твоето описание, както и на Лиса. — След кратка пауза добави: — Предположих, че ще я вземеш.

— Без нея не мърдам никъде.

— Не съм искал да кажа, че възразявам. Разбира се, че можеш да я доведеш. Надявам се обаче, че не си посветила Дуейн в плановете си за пътуването.

Лу Ан преглътна мъчително, когато си спомни за пропитата от кръв риза на Дуейн, за това как бе паднал от канапето и не бе помръднал повече.

— Дуейн няма да идва — съобщи тя кратко.

— Отлично. Пожелавам ти приятно пътуване.

Автобусът остави Лу Ан и Лиса пред железопътната гара в Атланта. След телефонния си разговор с Джаксън тя бе спряла в един супермаркет да купи някои неща за себе си и Лиса. Покупките бяха в чанта, преметната през рамото й, а скъсаната й риза бе заменена с нова. Каубойска шапка и тъмни очила скриваха лицето й. В тоалетната бе почистила и превързала раната си от ножа и сега не я усещаше толкова болезнена. Отиде на гишето да си купи билет за влака до Ню Йорк. И точно тогава Лу Ан допусна голяма грешка.

— Името ви моля — попита служителката. Лу Ан тъкмо усмиряваше мрънкащата Лиса и отвърна механично:

— Лу Ан Тайлър.

Веднага щом го изрече, дъхът й секна. Погледна чиновничката, която припряно вкарваше информацията в компютъра. Лу Ан вече не можеше да я промени, защото щеше да възбуди подозренията на жената. Горещо се надяваше тоя пропуск да не й докара фатални последици. Виждайки, че Лу Ан пътува с бебе, жената й препоръча спално купе „делукс“.

— Има едно свободно с отделен душ и всички удобства — поясни тя.

Лу Ан бързо се съгласи. Когато извади парите изпод подплатата и отброи за билета, а останалите банкноти пъхна в джоба си, жената изненадано повдигна вежди.

Забелязала реакцията й, Лу Ан се усмихна насреща й.

— Спестяванията ми за черни дни. Но си казах, защо да не им се порадвам още сега и да не ида да разгледам Ню Йорк.

— Приятно прекарване — пожела жената. — Но бъдете внимателна. Там не бива да се разхождате с много пари в брой. С мъжа ми направихме тази грешка при посещението си преди години. Не бяхме стояли и пет минути на гарата, когато ни обраха. Трябваше да моля майка ми да ни прати пари, та да се приберем.

— Благодаря, много ще внимавам. Чиновничката погледна зад Лу Ан.

— Къде ви е багажът?

— Не обичам да пътувам с много багаж. Пък и там имаме роднини. Още веднъж благодаря. — И Лу Ан пое към перона.

Жената я изпрати с поглед, а когато го отмести от нея, се стресна от мъжа, който се бе появил сякаш изневиделица и сега стоеше пред гишето й.

— Еднопосочен билет до Ню Йорк, моля — любезно изрече Антъни Романело и погледна крадешком към отдалечаващата се Лу Ан. Наблюдавал бе как Лу Ан купи лотарийния си билет в дрогерията на бензиностанцията и как после бе говорила по телефона, макар да не бе рискувал да се приближи достатъчно, за да чуе думите й. Фактът, че сега заминаваше за Ню Йорк, бе изострил любопитството му до крайност. Той самият имаше много причини да иска тя да напусне този район колкото се може по-скоро. Макар задачата му да бе приключила, не мислеше да се откаже от проследяването й. Още повече, че той самият живееше в Ню Йорк. Възможно бе просто да бяга заради труповете в караваната. Но може би имаше още нещо. И то нещо сериозно. Взе билета си и тръгна към перона.

Лу Ан стоеше на разстояние от релсите, когато влакът шумно влезе в гарата с малко закъснение. С помощта на един стюард откри купето си. Вътре имаше двуетажно легло, фотьойл, умивалник, тоалетна и душ-кабина. Поради късния час с разрешението на Лу Ан стюардът подготви леглото за спане. След като приключи и излезе, младата жена седна на фотьойла, извади шишето на Лиса и се зае да я храни. В този миг влакът потегли от гарата с близо половин час закъснение. Започна да набира скорост, а Лу Ан седеше загледана през прозореца в сменящата се панорама. Когато Лиса опразни шишето, тя я вдигна и я потупа по гръбчето да се оригне. Вече имаха възможност да се отдадат на любимото си занимание — игрички и песни, към които възторженото момиченце се присъединяваше по свой шумен начин. Така прекараха близо час, докато най-сетне Лиса се умори и майка й я постави в сака.