Дейвид Балдачи - Лотарията

Ригс разполагаше само с един миг. Докато се навеждаше напред, простреляната му ръка се плъзна нагоре към превръзката — напълно естествено движение при тези обстоятелства. Врагът бе подценил изобретателността му. Джаксън не беше единственият, който живееше благодарение на съобразителността си и се беше измъквал от какви ли не ситуации с помощта на ума си. Сега Ригс щеше да направи нещо, което бе спасило живота му при една акция срещу банда наркотрафиканти. Е, тоя път нямаше да спаси живота му, но щеше да спаси живота на други хора, включително и на жената, която обичаше.

Той погледна от упор Джаксън. Яростта притъпяваше болката. Ръката му стисна дръжката на малкия пистолет, който обикновено носеше на глезена. Сега беше прикрепен под бинта. Дулото сочеше право в Джаксън, който беше само на няколко стъпки разстояние. Трябваше да го убие още с първия изстрел.

— Ригс! — изкрещя Чарли.

— Ти си следващият, чичо Чарли — заяви Джаксън, без да сваля очи от Ригс.

Мат Ригс никога нямаше да забрави изражението на това лице, когато куршумът се заби право в челото, преминавайки през слоевете пудра и изкуствени уплътнения и пръскайки мозъка след частица от секундата. Ригс продължи да натиска спусъка. Нямаше част от тялото на Джаксън, която да не е поразена: главата, гърдите, ръцете, краката. След дванайсет изстрела ударникът изщрака на празно. През цялото време изражението на Джаксън продължаваше да излъчва пълно недоумение. Кръвта се смеси с фалшивата коса и кожа, кремовете и пудрата започнаха да се стичат на алени вадички. Ефектът бе изумителен и страшен — този човек сякаш се разпадаше. Джаксън се свлече на колене, после падна по очи и не помръдна повече. Беше дал последното си представление.

В същия миг Ригс полетя назад. Откатът от пистолета беше нарушил напълно равновесието му и краката му не можаха да се задържат върху хлъзгавата червена глина. Докато падаше, на лицето му се изписа мрачно задоволство. Пропастта се приближаваше светкавично. Две безпомощни ръце, изтичаща от раните му кръв, дълбока и бърза ледена вода, нищо, за което да се хване. Всичко бе свършило.

Чу как Чарли изкрещява името му още веднъж, после спря да усеща каквото и да било. Не чувстваше болка, само успокоение. Тялото му се заби под ъгъл във водата.

Чарли се добра до ръба и тъкмо се канеше да скочи, когато нечие тяло се стрелна покрай него и полетя надолу.

Лу Ан се гмурна почти професионално и след секунда беше на повърхността, оглеждайки се трескаво. Водата я влачеше надолу.

Чарли се беше свлякъл по склона и сега си пробиваше път пред гъстите храсталаци покрай брега. Гласовете на полицаите и агентите от ФБР се чуваха все по-близо, но едва ли щяха да стигнат навреме, за да помогнат.

— Матю! — изкрещя Лу Ан. Никакъв отговор.

Тя се гмурна отново, претърсвайки методично от бряг до бряг. След двайсет секунди се показа на повърхността, за да си поеме въздух.

— Лу Ан! — извика й Чарли.

Тя не му обърна внимание, напълни дробовете си с въздух и се потопи пак. Чарли спря и се опита да си представи къде би могла да изплува. Не, нямаше да загуби и двамата.

Когато Лу Ан се показа, този път не беше сама. Беше стиснала Ригс здраво през гърдите. Течението ги носеше надолу. Той пое въздух, задави се и се опита да изплюе изгълтаната вода. Тя се помъчи да плува към брега, напряко на течението, но не успя. Замръзваше от студ. След минута хипотермията щеше да я скове. Ригс беше много тежък и тя усети как силите я напускат. Кръстоса крака около кръста му, така че само лицето му да е над водата, и продължи да натиска стомаха му, за да се прочистят дробовете му.

Лу Ан се огледа отчаяно, търсейки начин за спасение. Погледът й се спря на паднало дърво и което беше по-важно, на дебел клон, провиснал над водата. Можеше и да успеят. Преценявайки разстоянието и височината, тя напрегна цялото си тяло, замахна и се улови с две ръце за клона. После се опита да се изтегли нагоре. Вече бяха почти над водата. Помъчи се да се изтегли още по-нагоре, но не успя — Ригс беше прекалено тежък. Лу Ан наведе глава и видя, че той я гледа. Дишайки на пресекулки, Ригс се опита да се освободи от краката й.

— Матю, недей! Моля те! — изкрещя ужасено тя.

— Няма да умрем и двамата, Лу Ан — прошепнаха бавно посинелите му устни. Той я блъсна отново и сега тя се бореше с него и с течението, и със сковаващата умора в тялото си, и с всепроникващия студ. Устните й трепереха от ярост и безпомощност. Погледна надолу и видя как той се мъчи отчаяно да я освободи от тежестта си. Можеше да се пусне и да падне заедно с него, но какво щеше да стане с Лиса? Трябваше да направи избора си за секунди, но това всъщност вече не се налагаше. За първи път в живота й силите я напуснаха и тя полетя надолу.