Дейвид Балдачи - Лотарията

— Лу Ан! — опита се да надвика рева на бурята Чарли.

Ригс видя, че бараката е отворена и се досети какво е станало. В калта отпред ясно се очертаваха отпечатъци от конски копита. Той ги проследи до гората. Чарли тичаше до него.

— Джой беше в бараката — каза Ригс. — Явно е отишла в голямата къща.

— Защо?

Ригс се замисли.

— Я ми кажи, не се ли изненада, когато тя най-накрая се съгласи да се обадим на ФБР?

— Да — кимна Чарли, — но бях прекалено уморен, за да разсъждавам повече. А и почувствах такова облекчение.

— Защо ли е отишла в къщата? — повтори въпроса на Чарли Ригс. — ФБР охраняват имението. Какво ли я е накарало да поеме тоя риск?

Чарли побледня и леко залитна.

— Какво има, Чарли?

— Лу Ан веднъж ми каза нещо, което бе научила от Джаксън. Едно от неговите правила в живота.

— И какво е то?

— Ако искаш да скриеш нещо, сложи го пред очите на всички. Така никой няма да го види.

Сега беше ред на Ригс да побледнее. Истината го удари право в лицето.

— Лиса е в къщата.

— Както и Джаксън.

Двамата хукнаха към колата. Докато се носеха по шосето, Ригс грабна телефона, набра номера на полицията, после на местния отдел на ФБР. С изненада чу отсреща гласа на Мастърс.

— Здрасти, Джордж. Крейн е в Уикънс Хънт. Вземи всички хора, с които разполагаш. — Ригс чу как отсреща изпускат слушалката, чу и тропота на тичащи крака. Той затвори и натисна педала на газта докрай.

Лу Ан се втурна в стаята. Точно в средата имаше стол, а на него се бе отпуснала изтощената Лиса. После Лу Ан чу тиктакането на часовника, този прекрасен, вълшебен часовник. Тя затвори вратата, хвърли се към дъщеря си и я притисна към себе си. Лицето на момиченцето засия в усмивка, когато видя майка си.

Примка от дебело въже стисна врата на Лу Ан. Полузадушена, тя изпусна пистолета на пода. Лиса се опита да изкрещи, макар че около устата й все още беше залепена дебела лента, и зарита с крака, за да събори стола и да достигне до майка си. Трябваше да й помогне, преди този мъж да я убие.

Джаксън бе вече точно зад Лу Ан. Бе наблюдавал от тъмнината до гардероба как Лу Ан се спуска към Лиса, без да забелязва присъствието му. После бе хвърлил примката на врата й и бе започнал да я затяга. Лицето на Лу Ан посиня, тя усети, че губи съзнание. Опита се да удари нападателя си, но не успя. Размаха юмруци и почувства как силите й я напускат. Помъчи се да го ритне, но той бе прекалено бърз и тя не успя да го улучи. Дори не можа да пъхне пръсти под примката, толкова дълбоко се бе впила.

— Тик-так, Лу Ан — прошепна в ухото й той. — Тик-так, тик-так. Хубавият стар часовник. Привлече те като магнит и те доведе при мен. Бях долепил слушалката до него, нямаше начин да не го чуеш. Казах ти, че знам всичко за хората, с които правя бизнес. Посетих караваната ти в добрия стар Рикърсвил. Чух часовника още тогава. После го видях на стената в спалнята ти. Малката евтина семейна реликва. — Той се изсмя. — Съжалявам, че не видях лицето ти, когато реши, че си ме надхитрила, Лу Ан. Беше ли много щастлива, а?

Джаксън усети, че тя се отпуска все повече в ръцете му и усмивката му стана още по-широка.

— Хайде, хайде, не забравяй дъщеря си. — Той запали лампата и я обърна така, че да вижда лицето на Лиса. — Тя ще те гледа как умираш, Лу Ан. После ще дойде и нейният ред. Заради теб загубих член на семейството си, когото много обичах. Как се чувстваш сега, като знаеш, че ти ще си причината за смъртта й? — Той стисна примката по-здраво. — Умри, Лу Ан. Просто се отпусни. Затвори очи и престани да дишаш. Направи го. Толкова е лесно. Направи го заради мен. Знаеш, че искаш — просъска той.

Очите на Лу Ан почти бяха изскочили от орбитите, в дробовете й нямаше въздух. Все едно беше под вода; би дала всичко на света само за една глътка въздух.

С ъгълчето на кръвясалото си око виждаше как Лиса пищи без глас и протяга към нея вързаните си ръце през пропастта, която след секунди можеше да се окаже вечна. И в този миг от дълбини, за които Лу Ан не подозираше, в нея се надигна такава мощ, че тя едва не загуби съзнание. С пронизителен писък се изправи, наведе се напред и повдигна с гърба си изненадания Джаксън. Краката му заритаха във въздуха, тя ги обгърна с ръце и с невероятна сила се заби гърбом в гардероба. Острият дървен ръб го удари в гръбнака и той изкрещя от болка, но не изпусна примката. Лу Ан протегна ръка и заби нокти в прясната рана на ръката му, получена при сблъсъка в къщичката. Той отново изкрещя и този път изпусна въжето. Усещайки, че примката около врата й отслабва, Лу Ан извъртя тялото си напред и Джаксън изхвърча през рамената й и се заби в огледалото на отсрещната стена.