Дейвид Балдачи - Лотарията

Пъхна ключа в ключалката и бавно отвори вратата. Спря на прага с пистолет в ръка и наостри уши. Нищо. Беше късно след полунощ и тишината не я изненада. Въпреки това нещо я притесняваше.

Би трябвало да се чувства по-добре в собствения си дом, но не беше така. Най-малкото можеше да се подведе. Можеше да престане да бъде нащрек и да се отпусне в познатата обстановка, в резултат на което тя и Лиса едва ли щяха да дочакат утрото.

Лу Ан продължи по коридора и изведнъж замръзна. Чу ясно гласове. Няколко души, напълно непознати. Последва музика и тя облекчено въздъхна. Някой просто гледаше телевизия. Под една врата в дъното се процеждаше светлина. Лу Ан се запромъква безшумно напред и спря точно преди сянката й да премине през почти невидимия процеп между стената и вратата. Наостри уши, после леко бутна вратата с лявата си ръка. В дясната държеше пистолета и именно него насочи в отварящата се тъмнина. Вратата тихо се плъзна наляво и Лу Ан надникна вътре. Стаята беше тъмна, единствената светлина идваше от телевизора. Лу Ан се вцепени отново. Точно пред себе си видя черна, късо подстригана коса. Сали Бийчам беше в спалнята си и гледаше телевизия. Гледаше ли наистина? Седеше толкова неподвижно, че Лу Ан не можеше да каже дали е жива, или не.

За миг се върна десет години назад и се спомни как бе влязла в караваната, бе видяла Дуейн на канапето и се бе приближила до него. После той се бе обърнал към нея с посивяло лице и изтичаща на тласъци от гърдите му кръв. Бе паднал на пода и бе умрял. А нечия ръка бе притиснала устата й изотзад.

Тя се завъртя светкавично, но зад нея нямаше никой. Въпреки това рязкото движение бе предизвикало някакъв шум и когато отново погледна напред, се взря право в изпълнените с ужас очи на Сали Бийчам. Но тя бързо разпозна Лу Ан и въздъхна с облекчение, притискайки ръка към гърдите си. Преди да може да каже нещо, Лу Ан я спря, слагайки предупредително пръст на устните си.

— Шшт. Тук има някой. — Сали я погледна объркано. — Видя ли някого? — Сали поклати глава и посочи към себе си. Мъртвешки бледото й лице бе набръчкано от безпокойство.

И тогава Лу Ан разбра.

Сали Бийчам никога не паркираше пред голямата къща. Тя винаги оставяше колата си в гаража, откъдето се влизаше директно в кухнята. Лу Ан стисна по-здраво пистолета и отново се взря в лицето пред себе си. Не можеше да бъде напълно сигурна в тая тъмнина, но нямаше намерение да поема никакви рискове.

— Слушай, Сали. Искам да отидеш в килера и аз ще те заключа там. Просто за да си в безопасност.

Очите на жената пробягаха по лицето на Лу Ан. Едната ръка на Сали се плъзна назад към гърба. Лу Ан вдигна пистолета и се прицели.

— И ще го направим веднага или ще те застрелям на място. Извади пистолета, с дръжката напред.

Оръжието се появи, Лу Ан посочи с пръст пода и пистолетът падна с трясък. Когато тръгнаха към кухнята, Лу Ан протегна ръка към човека пред себе си и дръпна перуката. Мъжът имаше къса тъмна коса. Той потрепна, но тя заби дулото на пистолета в ухото му.

— Продължавай, мистър Джаксън! Или може би трябваше да кажа мистър Крейн? — Тя не хранеше никакви илюзии относно истинската съдба на Сали Бийчам, но сега нямаше как да мисли за това. Надяваше се, че по-късно ще има време да потъгува за нея.

Щом стигнаха кухнята, Лу Ан го блъсна в килера и го заключи. Масивната дъбова врата беше дебела седем-осем сантиметра, със здраво резе отвън. Щеше да го задържи вътре, поне за малко. Не й трябваше много време.

Тя хукна по коридора и нагоре по стълбите и заотваря вратите на стаите една по една. Почти беше сигурна, че Лиса е в спалнята на майка си, но нямаше право да рискува. Очите й бързо привикнаха в тъмнината, но досега не беше открила нищо. Оставаше само една стая — нейната спалня. Лу Ан напрегна слух. Искаше само да чуе дишането или хленченето на Лиса, за да знае, че е добре. Не можеше да извика, беше прекалено опасно. Спомни си, че Джаксън вече има някакъв спътник. Къде беше тоя човек сега? Тя пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Ярка светкавица озари небето, последвана от оглушителна гръмотевица. Одеялото от прозореца отлетя нанякъде и дъждът нахлу вътре. Ригс се събуди стреснато, седна и се заоглежда объркано. Видя зеещия прозорец и спящия Чарли. После изведнъж осъзна какво е станало.

— Лу Ан? Лу Ан? — Виковете му събудиха Чарли.

— Какво има, по дяволите?

Само след минута вече бяха претърсили малката къща.

— Няма я! — изкрещя Ригс.

Двамата хукнаха навън. Колата беше там. Ригс се огледа объркано.