Дейвид Балдачи - Лотарията

Лу Ан и Ригс стояха на паркинга пред мотела край Данвил, щата Вирджиния. Ригс бе разговарял със съдържателя. Полицията била повикана през нощта. Човекът в стая 112 бил нападнат и зле ранен. Раната била толкова сериозна, че го вдигнали с хеликоптера на спешното отделение. Името, с което се регистрирал, не било Чарли. Но това не значеше нищо. Съдържателят нямаше представа дали човекът е дошъл с момиченце.

— Сигурна ли си, че бяха в стая сто и дванайсет? — попита Ригс.

— Естествено, че съм сигурна — извърна се рязко към него тя.

Лу Ан стисна очи, спря да снове и се залюля на токчетата си. Знаеше си! Предчувстваше какво е станало.

— Ох, къде да съм предполагал, че имаш телепатична връзка с тоя тип? — завайка се Ригс.

— Не с него, господ да го убие. С нея, с дъщеря ми!

При тези думи той занемя.

— Трябва да разберем нещо повече, Матю. Веднага.

Ригс се съгласи с нея, но не искаше да ходи в полицията. Щеше да изгуби много време в обяснения и, току-виж, арестували Лу Ан.

— Хайде каза накрая той.

Влязоха в мотела и Ригс позвъни на Мастърс от телефонния автомат на стената. Засега нямало и следа от Джаксън, а и Роджър Крейн се бил покрил. Ригс набързо обясни какво е станало през нощта.

— Чакай така — каза Мастърс.

Докато Ригс стоеше със слушалка на ухото, погледна Лу Ан, която не сваляше очи от него. Сигурен бе, че тя безмълвно чака да чуе най-страшното.

Когато Мастърс се обади отново, гласът му беше изнервен и глух. Ригс загърби Лу Ан, докато слушаше.

— Току-що говорих с участъка в Данвил. Информацията ти е вярна, в един крайградски мотел са намушкали човек. На картата му за самоличност пишело Робърт Чарлс Томас.

Чарли? Ригс облиза пресъхналите си устни и здраво стисна слушалката.

— Картата за самоличност ли? Не е ли могъл сам да говори с полицията?

— Бил е в кома. Загубил бил много кръв. Раната била професионална, така че кръвта му бавно да изтече до капка. Открили парализиращи стрели от електрически пистолет. Така го е обезвредил. Рано сутринта още не било ясно дали ще оживее.

— Как изглеждал? — Ригс чу шумолене на листове.

Беше почти уверен, че става дума за Чарли, но искаше да е абсолютно сигурен.

Мастърс заговори отново:

— Близо метър и деветдесет, шейсет и няколко годишен, със здраво тяло. Да, трябва да е бил здрав като бик, след като е издържал толкова.

Нямаше съмнение, че това е Чарли.

— Къде е той сега?

— Откарали са го в травматологията в Шарлътсвил.

Ригс почувства присъствието й зад гърба си. Обърна се и се вгледа в уплашените й очи.

— Джордж, не споменаха ли, че с него е имало десетгодишно момиче?

— Попитах ги. Казаха само, че раненият излязъл от комата за няколко минути и започнал да крещи някакво име.

— Лиса ли?

Ригс чу как Мастърс се покашля.

— Да. Дъщеря й ли е била? Онзи тип я е отвлякъл, нали?

— Така изглежда — едва успя да каже Ригс.

— Къде сте сега?

— Виж какво, Джордж, все още не съм склонен да ти съобщя.

Мастърс заговори по-настоятелно.

— Отвлякъл е детето. Вие двамата сте на ред. Размисли, Мат. Можем да ви прикрием. Трябва да дойдете тук.

— Не знам.

— Добре тогава, върнете се в къщата й. Сложил съм денонощна охрана. Ако тя се съгласи да отидете там, ще изпратя цяла армия да ви пази.

— Почакай така, Джордж. — Ригс затисна слушалката с гърди и погледна Лу Ан. Очите му й казаха всичко, което трябваше да научи.

— Чарли е, нали?

— Да, но е в кома. Не знаят дали ще издържи. Добрата новина е, че се намира в сигурни ръце в травматологията на Шарлътсвил.

— В Шарлътсвил ли е? Ригс кимна.

— С хеликоптер се стига за минути оттук, а травматолозите там са страхотни. Ще направят всичко възможно да оживее.

Тя продължи да го гледа в очакване. Ригс чудесно знаеше защо.

— Предполага се, че Джаксън е отвлякъл Лиса — каза той и побърза да продължи. — ФБР ни предлага закрила. Можем да отидем в централата или в Уикънс Хънт. Там вече има охрана. Мислят, че…

Тя изтръгна слушалката от ръката му и изкрещя в нея:

— Не искам проклетата ви закрила. Той е отвлякъл детето ми. Единственото, което мога да направя, е да го заловя. Ще си я върна, чувате ли ме?

— Мис Тайлър, предполагам че се обаждате вие… — започна Мастърс.

— Само не ми се изпречвайте на пътя. Той ще я убие, без да му мигне окото, само ако си помисли, че сте наблизо.

Мастърс се опита да остане спокоен, докато изричаше ужасните думи.

— Мис Тайлър, не може да сте сигурна дали вече не й е сторил нещо.