Дейвид Балдачи - Лотарията

— Лу Ан, недей да…

— Това не подлежи на обсъждане — категорично го сряза тя.

— Добре, добре, разбрах. Но къде ще се срещнем с тях?

Лу Ан разтърка челото си.

— Не знам, има ли значение къде?

— Къде се намират сега? — попита Ригс.

— Последното, което разбрах, е, че се отправят към Вирджиния.

— С коя кола е Чарли?

— С роувъра.

— Чудесно, ще ни побере всичките. Ще се срещнем където са сега. Ще зарежем тази кола и ще се прехвърлим при тях. Ще се покрием някъде и ще чакаме ФБР да си свърши работата. Тъй че им се обади, а аз ще отскоча до денонощната закусвалня отсреща и ще купя нещо за ядене.

— Хубаво.

Когато Ригс се върна с два плика сандвичи, Лу Ан вече бе приключила разговора.

— Свърза ли се?

— В един мотел са недалеч от Данвил, Вирджиния. Но трябва пак да им се обадя, за да кажа кога ще сме там. — Тя се огледа. — Ей богу, къде се намираме сега?

— В Еджуд сме, щата Мериланд, на север от Болтимор. Данвил е на сто и петдесет километра южно от Шарлътсвил, което значи, че сме на пет-шест часа от Данвил.

— Добре, ако тръгнем сега…

— Лу Ан, полунощ е. Сега те ще лягат да спят.

— Е, и?

— И ние можем да полегнем, защото и двамата умираме за сън, да станем рано и да се срещнем утре по обяд.

— Не искам да чакам. Лиса трябва да е до мен.

— Лу Ан, рисковано е да караме толкова изтощени. Дори сега да тръгнем, няма да стигнем преди пет-шест сутринта. Нищо няма да им се случи дотогава. Хайде, мисля, че ни се събраха достатъчно емоции за един ден. А ако Лиса разбере, че идват тази нощ, няма да мигне.

— Не ме интересува, по-добре да е недоспала, но защитена. Ригс бавно поклати глава.

— Лу Ан, има друга причина, поради която не бива да се събираме с тях веднага, и тя е свързана с безопасността на Лиса.

— За какво говориш?

Ригс пъхна ръце в джобовете си и се облегна на стената.

— Джаксън се върти наоколо, както знаем. Последния път, когато го видяхме, избяга в гората. Може да се е върнал и да ни е проследил.

— Но нали е отишъл да убие Донован, Рейнълдс и Алиша Крейн?

— Може да е наел друг да ги убие. Или пък лично ги е убил, а е накарал някой да ни проследи. Джобът му е дълбок; малко са нещата, които не може да купи с пари.

Лу Ан си спомни за Антъни Романело. Джаксън го бе наел да я застреля.

— Значи може да е разбрал за срещата ти с ФБР? Както и да знае къде сме сега, така ли?

— Да, и ако хукнем към Лиса, го водим право при нея. Лу Ан рухна на леглото.

— Тогава не можем да отидем там, Матю — промълви унило тя.

— Знам — каза той и поглади рамото й.

— Но аз искам да видя детето си!

Ригс се замисли, после приседна до нея и стисна ръцете й в дланите си.

— Добре, нека останем тук тази нощ. В мрака е много по-лесно да ни проследят незабелязано. Рано сутринта ще тръгнем за Данвил. Ще си отваряме очите на четири. Като таен агент свикнах да надушвам и най-леко подозрителния човек. Ще избираме обиколни, ненатоварени пътища, често ще спираме и само от време на време ще караме по магистралата. Така ще бъде невъзможно някой да ни проследи. Ще се срещнем с тях в мотела и ще изпратим Чарли да отведе Лиса в офиса на ФБР в Шарлътсвил. Ще караме след тях, но няма да влизаме вътре. Не ми се ще отсега да те задържат. Но тъй като сключихме сделка с тях, нека се възползваме от защитните им ресурси. Как ти звучи?

— Значи утре ще видя Лиса? — усмихнато попита тя.

Той подпря с длан брадичката й.

— Да, утре.

Лу Ан се обади отново на Чарли и определи срещата за един часа на другия ден.

Пъхнаха се под завивките. Ригс обви тънкия й кръст със здравата си ръка и се сгуши до нея. Деветмилиметровият му пистолет беше под възглавницата, а бравата бе здраво залостена с облегалката на стола. Беше развил една крушка, бе я счупил и разпръснал стъкълцата пред вратата. Макар че не очакваше да стане нещо, искаше да се подсигури, за всеки случай.

Докато лежеше до нея, доби увереност, но изпитваше и някаква неловкост. Тя явно усети това, обърна се към него и нежно помилва лицето му.

— Искаш да ми кажеш нещо?

— По-скоро очаквам с нетърпение нещо. Когато бях във ФБР, трябваше да полагам усилия да бъда по-сдържан. Изглежда, имам вродена нетърпимост към потискане на желанията.

— Това ли е всичко? Той кимна.

— Сигурен ли си, че не съжаляваш, задето се набърка в това?

Той я притисна към себе си.

— Да съжалявам? Ей, богу, за какво?

— Ами да ти изброя някои неща. Раниха те, размина се на косъм със смъртта. Един психопат и сега се опитва да ни убие. Опъна се на ФБР и провали прикритието си, така че мафиотите лесно ще те открият. Кръстосваш страната с мен и се мъчиш да си една крачка пред другите; в това време бизнесът ти се проваля. А не се знае дали изобщо ще ми остане нещо, с което да мога поне малко да ти се отплатя. Това не е ли достатъчно?