Джеймс Баркли - Мрак по пладне

— О, няма проблем — ухили се Дензър. — Защо сме седнали да се кахърим? Може ли вече да подремна?

За падналите в боя конници на Дарик пламтяха погребални клади. Поклонниците, Пазителите и западняците горяха, струпани накуп в единия ъгъл на площада. Лютива миризма и пепел оповестяваха края на сраженията.

Маговете в отряда на Дарик бяха определили, че центърът на Парве е близо до пирамидата. Пълководецът и Гарваните чакаха там да настъпи пладне. Неохотно разменените думи ставаха все по-редки, накрая всички млъкнаха.

Отчетливият край на сянката се виждаше по изцапаните с кръв каменни плочи. Доколкото можеше да се каже, че неправилната фигура имаше страни, на дължина достигаше петстотин крачки, а на ширина — триста. Заедно с Незнайния двама от вещите в мисловната връзка магове от Дордовер, включени в конницата на Дарик, отбелязаха границите й на четири места.

Вече бяха стигнали до съгласие, че пладне настъпва, когато изчезне сянката от източната страна на пирамидата.

Незнайния разкърши гръб.

— Готово. Разбира се, днес няма да научим нищо. Утре също — ще знаем как нараства сянката чак след около седмица. Всички ли сме единодушни за пресмятанията?

Маговете и Дарик кимнаха, малко след тях и Уил. Троун сви рамене.

— Хирад, а ти? — усмихна се Незнайния.

— На подбив ли ме вземаш? — отвърна варваринът по-сопнато, отколкото му се искаше.

Незнайния дойде при него. — Извинявай. Да не ти е криво от нещо?

— А, дреболии. Уж се разправихме днес с най-страшната опасност за Балея, пък то излезе, че зад ъгъла дебнел още по-голям ужас. От какво да ми е криво?

Едрият воин го побутна да се обърнат с гръб към Уил и Троун.

— Това го знам. Какво е другото? — Хирад го изгледа косо. — Не на мен тия. Знаем се от десет години.

Варваринът изви глава към тримата магове от отряда и Стилиан, насядали около огъня.

— Няма как, ще отидем и там — смънка той. — Нали Ша-Каан каза, че разкъсването можело да бъде затворено само откъм тяхната страна. Ериан разбра защо е тъй. Само че…

— Разбирам — кимна Незнайния.

— Не знам дали ще мога.

— Аз ще бъда до тебе. Ще го направим всички заедно. Ние сме Гарваните.

Варваринът прихна.

— Е, поне ще умра в добра компания.

— Никой няма да умира. Особено ти. Имаш повече животи и от котарак.

— Така ми било писано — сви рамене Хирад. Незнайния го изгледа невесело.

— Ти нищо не знаеш за съдбата… — каза му по-тихо и хладно.

Варваринът мислено прокле бъбривата си уста. Пред него стоеше човек, за когото думата „съдба“ имаше твърде горчив привкус.

— А ти как си? — попита го.

— Празен и самотен. Все ми се струва, че изгубих нещо скъпоценно. — Незнайния се вторачи в неколцина Закрилници, разглеждащи мъртвия дракон. — Не можеш да проумееш какво е да се чувствам свързан с тях, но не и близък. Приемат ме като един от тях, а не могат да ме достигнат с мислите си. И какво се оказва? Нито съм Закрилник, нито свободен човек. Не можеш да знаеш какво е душата, докато не я загубиш…

— Но нали не ти се иска и сега да си сред тях?

Хирад също се взря в Закрилниците и потрепери. Краткото време, през което Незнайния бе принадлежал към тях, създаде неразрушима връзка между него и петстотинте Закрилници. Хирад също знаеше, че приятелят му никога няма да се освободи напълно. Личеше си по очите му.

— Какво каза? — отнесено попита Незнайния.

— Нали не искаш да си Закрилник?

— Никога не бих могъл да ти обясня точно какво загубих, когато душата ми се върна в тялото. Върнах си обаче предишния живот — живота, който обичах и сам избрах. За нищо на света не бих поискал отново да съм Закрилник, но няма да настоявам всички останали да бъдат освободени безогледно. За някои от тях сътресението ще бъде непоносимо и ще умрат. Душите им са били слети с другите прекалено дълго, а спомените им за миналото са лишени от смисъл. Свободата трябва да си върнат само онези, които я желаят.

Хирад кимна. Този път като че разбра по-добре приятеля си. Загледа се в разкъсването, сякаш кипнало в небето, досущ като око на зъл бог, взряно в Балея.

— Това може и да почака — поклати глава варваринът. — Да чуем какво са измъдрили маговете.

Тесая почти не мигна в нощта, когато уж можеше да се унесе дълбоко с радост от победата, от предстоящото покоряване на нови земи.

Дарик… Той беше като трън в хълбока на западняците още преди девет години, когато те още само мечтаеха да завладеят Подкаменния проход — ключа към нашествието.