Джеймс Баркли - Мрак по пладне

Тесая не се посрами. Само отстъпи заднешком там, където допреди малко стоеше войската му.

Най-после и Дарик можеше да се обърне. Драконите се снижаваха стремително и нямаше как да не види лъскавото злато на люспите им.

Дарик се разсмя от душа.

Западняците пускаха стрели, преструваха се, че нападат, и хулеха враговете си, че не знаят що е смелост. Сборната кавалерия на Школите начело с Блекторн и Гресе не им отвръщаше. Знаеха, че всеки миг могат да обърнат конете и да се отдалечат от противника.

Както Блекторн предвиди, предводителят на западняците не устоя на любопитството си и пристъпи напред под своя червено-бял флаг за примирие. Бароните смушиха конете и го доближиха.

— Аз съм Адеселере. Желая да науча вашите имена.

— Блекторн и Гресе, барони на Балея.

— Къде са другите ви бойци?

Чак сега Гресе проумя догадката на Блекторн защо западняците не се хвърлиха веднага в атака.

— Какво да кажа… — проточи Блекторн на почти безупречно западняшко наречие. — Може би се крият в бивака и чакат да ви нападнат във фланг, щом настъпите. А може и да са потеглили оттук посред нощ от другата страна на канарите, за да се сражават срещу вашата армия при къщата на Септерн. Ако искате, проверете, но ние сме на коне и няма да ни настигнете. Така може да си навлечете смърт. Или пък тръгнете и вие към къщата. Ще стигнете преди здрач. Знам какво бих решил на ваше място.

Адеселере се взираше в дългите редици палатки. В бивака всичко бе притихнало, но дали там не се криеше изненадваща гибел?

— Няма вечно да ни пречите — изръмжа той, обърна се и изведе отрядите си от бойното поле.

Половин час по-късно всички още бяха на седлата. Върнаха се съгледвачи и докладваха, че вражеската армия бърза на изток.

— Е, приятели — каза накрая Блекторн, — време е да приберем нашите ранени. Тук ще им бъде по-удобно.

Тъкмо щеше да дръпне юздите на коня си и чу първите крясъци. Три крилати силуета прелетяха шеметно над планината. Всички разбраха в миг какво може да ги сполети.

— Скачайте на земята! — извика капитанът, щом конете заподскачаха буйно.

Кавалеристите изпълниха заповедта припряно и конете се разбягаха, усетили опасността по инстинкт.

— Богове… — изгъгна Гресе през заседналата в гърлото му буца.

Препотяваше се, въздухът засядаше в дробовете му. Не можеше да помръдне, до него Блекторн също остана неподвижен.

Драконите искряха в златно под сивкавото небе. Спуснаха се към хората и един от тях изръмжа оглушително, когато прелетя над главите им. Гресе се завъртя на пети и за малко не се тръшна на земята. Готов беше да се закълне, че чу смях, докато чудовищата се отдалечаваха.

Озърна се към Блекторн, който се смееше весело и го потупа по рамото с трепереща ръка.

— Какво те прихваща? — слиса се Гресе.

— Не ги ли видя?

— Дали съм видял проклетите твари?! Чудя се как не напълних гащите.

— Не, за ездачите ти говоря — поясни Блекторн. — Драги ми Гресе, ние победихме! Гарваните яздеха драконите.

— Ама ти съвсем си се…

Гресе се огледа. Драконите не се виждаха и той си отдъхна.

— Ваши превъзходителства…

Бледият капитан бе свалил шлема си, държеше малка украсена кутия за подаръци.

— Слушам те — кимна Блекторн.

— Мисля, че всички имаме нужда от това. — Кавалеристът отвори кутията. Вътре имаше малка бутилка с рядък отлежал коняк, какъвто правеха винарите на Блекторн, и четири чашки. — Пазех го за особен случай.

— Скъпо момче — промълви Гресе, който се замая, сякаш вече бе посръбнал, — ти току-що дари голяма радост на един застаряващ човек.

Хирад виждаше армиите, но не и развалините на къщата. Ша-Каан пикира към земята и варваринът пак изтръпна, когато се хлъзна малко по шията му. Знаеше къде ще кацне Великият Каан, това беше ясно и за хората долу. Разкикоти се, като видя как се пръснаха на всички страни, вятърът носеше към ушите му вопли на ужас и безпомощни заповеди да запазят спокойствие.

Ша-Каан изви шия назад, промени положението на тялото си и стъпи на четирите си лапи. Хирад тутакси измъкна кинжал и сряза въжетата. Нямаше търпение да усети земя под краката си, ако ще и да е хлъзгава от пролятата кръв. Ша-Каан наведе глава и Хирад се изсули на земята, но краката не го задържаха прав. Нечии ръце веднага го хванаха за раменете и го подкрепиха. Мускулите на прасците и бедрата му се сковаха от преумората.

Дарик стоеше до него засмян. Прегърнаха се.

— Още си жив, а? — подхвърли варваринът.