Джеймс Баркли - Мрак по пладне

Сенедай се обърна изумен. На стотина крачки от него пламъци погълнаха шатрата му и изведнъж резервите бяха нападнати от врагове, които би трябвало да лежат мъртви някъде далеч оттук. Обзет от гибелно двоумене, той повика един предводител на отряд.

— Какво е това, духовете да са ни на помощ?!

— Господарю, войници от Изтока ни нападнаха неочаквано от две страни.

— Виждам! — Сенедай придърпа мъжа към лицето си. — Искам да чуя от теб, че можем да ги отблъснем. Трябва да превзема къщата преди слънцето да се издигне най-високо.

— Ще ги задържим…

— Ако някой от онези мръсници стъпи на ей тази трева, за да ми се нахвърли, ще ти изтръгна сърцето. Спрете ги!

Сенедай хвана брадвата си и разблъска бойците си, за да излезе в предната редица.

— Бийте се, псета, бийте се! Няма да ви позволя да ме позорите. — Изскочи пред маскиран враг, който бе отпуснал брадвата си, но вдигна меча с плашеща пъргавина. — Няма да ме позорите… — изръмжа Сенедай.

Вдигна брадвата с треперещи от бяс ръце и замахна, но острието отклони удара. А брадвата в другата ръка на врага сякаш изскочи отникъде и Сенедай едва се отдръпна, тежката стомана изсвири пред носа му. Мечът описа блестяща дъга във въздуха, но този път вождът беше готов — отклони го с брадвата и мушна напред с шипа, стърчащ в края на дръжката й. Усети как пробива плът.

Маскираният направи крачка назад и от шипа прокапа кръв. Сенедай се ухили, замахна повторно, за да го довърши, но непоносима болка обгори хълбока му. Мечът на врага бе забит под ребрата му, без той дори да забележи. Не маскираният, а Сенедай щеше да умре.

Брадвата падна от безчувствените му пръсти и докато бездната го засмукваше, вождът чу тържествуващ вопъл от хиляди гърла.

Викаха името на Тесая.

Трябваше да са избягали отдавна, но любопитството ги приковаваше тук. От няколко дни нямаше нужда да мерят сянката, а те продължаваха и записваха как се разширява към покрайнините, за да прочете някой, ако дневниците им се съхранят.

Джаяш вдигна поглед към грозната, вече черно-кафява мътилка, потопила Парве в сумрак и денем. Около нея се кълбяха облаци, леещи дъжд, какъвто не бе виждал през живота си, а навътре в разкъсването съскаха и пращяха мълнии. Една се заби в земята и я раздруса. Случваше се все по-често.

Все едно. По пладне сянката щеше да покрие Парве и да възвести края. За него нямаше съмнение, че Гарваните са се провалили.

Всички от малкия отряд стояха на площада, взрени в увисналото над тях разкъсване. Чакаха търпеливо, нямаше какво друго да правят. Освен да умрат.

Чакаха драконите.

Хирад знаеше как жадува Ша-Каан да се впусне в битката, но не можеше. Нос и Хин вече летяха редом с него, за да навлязат заедно в пространството на най-разгорещените схватки, простиращо се на около хиляда крачки във всички посоки. Това беше най-страшното. Смъртта можеше да ги застигне откъде ли не.

Илкар бе казал, че ще се нуждаят от време колкото двеста удара на сърцето, за да подготвят заклинанието, а трябваше да го извършат пред самото разкъсване. След това щяха да изпратят заряд от мана в прохода, за да се свие и изчезне по цялото си протежение до Балея.

Отдолу и малко встрани два дракона бълваха огнени струи, всеки дебнеше сгоден случай да хапе и да раздира с нокти. Спускаха се, увлечени в схватката, накрая единият успя да стисне с челюсти шията на другия и отново полетя право нагоре. На земята се стовари дракон от Люпилото Каан.

— Хирад! — извика Илкар. — Започваме. Придържай ме да не увисна.

Хиард повтори мислено съобщението за Ша-Каан, който щеше да го предаде на другите в рояка. После отдели пръсти от въжето и хвана елфа през кръста, за да са свободни ръцете му за заклинанието. Стисна по-силно с крака шията на Ша-Каан и ръбовете на люспите се впиха в кожата му.

Внезапно тялото на Илкар се скова, после се отпусна, щом започна да оформя маната едновременно с Дензър и Ериан.

Яхнал най-огромното същество, което бе виждал, носен шеметно на стотици стъпки от земята, Хирад се чувстваше безкрайно уязвим. Безполезният меч бе вързан здраво на гърба му.

В претъпканото с дракони небе Ша, Нос и Хин се напрягаха докрай да достигнат разкъсването, а носените от тях магове се канеха да извършат заклинание, което щеше да спаси Каан. В огромното разкъсване, обрамчено от облаци, примигваха мълнии, краищата му се разширяваха стъписващо бързо.

Каан кръстосваха наоколо в безнадежден опит да задържат враговете. Без предупреждение Ша-Каан се отклони рязко нагоре, мярна се сянка и друг дракон Каан профуча пред очите на Хирад. От устата му се проточиха пламъци, миг по-късно един Наик полетя по спирала надолу, за да се спаси.