Илейн Барбиери - Непорочност

— Мистър Джеферсън! Колко се радвам да ви видя отново!

Рийд се сепна. Нима Частити наистина поздравяваше това безсърдечно копеле? Стъписан, той забеляза сърдечната топлота в погледа й, когато се усмихна на Морган.

Морган също й се усмихна и докосна с пръсти периферията на шапката си.

— И аз се радвам да ви видя, Частити. Вие сте последният човек, който очаквах да срещна в тази пустош, но мога да ви уверя, че това е приятна изненада. Бартел спомена, че се е натъкнал на фургона ви рано тази сутрин и аз реших да се уверя с очите си дали наистина е възможно по тези места да има две красиви жени с червени коси.

По лицето на Частити плъзна приятна руменина, а Рийд изглеждаше стъписан. Не му допадаше начинът, по който Морган гледаше Частити. Не по-малко го озадачаваха и загадъчните погледи, които си разменяха мъжете от бандата му. Имаше чувството, че и те самите не са съвсем сигурни какво ще предприеме Морган в следващия момент.

— Рийд, това е мистър Уил Джеферсън — обърна се Частити към него. — Онова, което се случи в магазина на мистър Добс, докато беше болен… — Тя се поколеба, видимо смутена. — За щастие, мистър Джеферсън се озова наблизо. Той много ми помогна.

Рийд се насили да се усмихне.

— Радвам се, че имам възможност да ви благодаря, че сте помогнал на Частити, мистър Джеферсън. Името ми е Рийд Фарел. Двамата с Частити пътуваме към мисията. Вашите хора ми казаха, че съм пропуснал отбивката.

— Така е. Но не мога да скрия, че пропускът ви ме прави щастлив. Иначе никога нямаше да имам възможност да се срещна отново с красивата ви съпруга.

Съпруга. Частити го погледна крадешком. Рийд знаеше какво си мисли тя. Частити не умееше да лъже и несъмнено щеше да побърза да поправи погрешното впечатление на Морган. Трябваше да я изпревари.

— Не знаех, че правителството е отворило индианските територии за скотовъдство.

— Още не е… поне официално. Имам устна договорка с индианците.

Рийд кимна. Едва успяваше да удържи дружелюбното изражение на лицето си.

— Сигурно ранчото ви е наблизо?

— Така е. Не е кой знае какво, но засега върви добре.

Да, Рийд бе готов да се обзаложи.

Усмивката на Морган беше повече от ослепителна, когато вметна:

— За мен ще бъде удоволствие, ако се отбиете у дома за през нощта. Готвачката ми умее да готви вкусно и винаги има обилна храна на масата.

— Много мило от ваша страна. — Думите засядаха на гърлото на Рийд. — Но двамата с Частити вече нямаме търпение да стигнем до мисията.

— Наистина съм разочарован. — Кръвта на Рийд закипя във вените му, щом Морган се обърна към Частити с лъчезарната си усмивка. — Надявам се да убедите съпруга си да промени решението си, Частити. Ние с приятелите ми рядко имаме възможност да споделим трапезата си с толкова приятни хора.

Частити погледна несигурно Рийд.

— Съжалявам — отвърна твърдо той. — Не мога повече да отлагам пристигането си в мисията. Надявам се да ме разберете.

Усмивката на Морган рязко се стопи, а Рийд посегна уж да почеше бедрото си, но ръката му се плъзна към приготвения револвер. В този момент изпитваше такава ненавистна омраза, че почти се надяваше Морган да го предизвика.

— Е, така да бъде. Предполагам, че няма начин да ви накарам да размислите — каза накрая Морган, отново нагласил обезоръжаващата си усмивка. — Надявам се да нямате нищо против да ви посетя в мисията, след като се установите.

— Разбира се, че не. — Рийд бавно се изправи. — Всеки е добре дошъл в мисията.

— Оценявам това, преподобни.

Вбесен от ироничната усмивка на Морган, Рийд реши да сложи край на този фарс.

— Съжалявам, че трябва така набързо да се разделим, но наистина е време да вървим.

— Аз също съжалявам, мистър Джеферсън — добави Частити с нотка на искрено съжаление. — Надявам се да се видим отново.

— Не се съмнявайте, мадам.

Морган докосна ръбчето на шапката си, а Рийд шляпна конете и те отскочиха бясно напред.

Минутите се проточиха. Частити седеше до него, скована и безмълвна. Рийд обаче знаеше, че тишината помежду им няма да продължи дълго.

Морган се взираше с присвити очи във фургона, който се отдалечаваше по пътя. Смутени от възцарилата се тишина, хората му си разменяха напрегнати погледи.

— Това беше пълна загуба на време — вметна накрая Уолкър.

Морган се обърна рязко към него и процеди през зъби:

— Така ли мислиш? Аз пък мисля, че всичко се развива по план.

Рошавите мустаци на Уолкър потрепнаха.