Илейн Барбиери: Непорочност

1882

— Как си могла да го оставиш в такова състояние чак досега?

Лекарят беше висок, слаб и сприхав. Малките му очички, разположени върху тясно, набраздено от бръчки лице, се взираха обвинително в Частити Лорънс. Когато преди няколко минути Частити и нейният почти изпаднал в безсъзнание товар се озоваха на прага му, докторът само бе погледнал за кратко спътника й и веднага се беше обърнал към нея.

— Направих всичко, което бе по силите ми! — опита се да протестира Частити. — Той просто отказваше да слезе от влака, докато не стигне Седалия.

— Този човек е болен, за бога! Целият гори от треска! Изобщо не е съзнавал какво говори. Това би трябвало да ти е ясно!

— Знам, но…

— Никакво но! — Очите на лекаря хвърляха гневни мълнии. — Извиненията ти няма да му помогнат.

Видимо разярен, лекарят отново насочи вниманието си към своя пациент. Щом забеляза тъмните дрехи и пасторската якичка на ранения, той каза почтително:

— Аз съм доктор Кар. А вие как се казвате, отче?

— Името ми е Рийд Фарел — отвърна раненият.

— Нещо ви тормози, Рийд. Кракът ви е, нали? — Доктор Кар докосна предпазливо бедрото на свещеника и свъси вежди при сподавения стон, който се откъсна от устните на ранения. — Ще трябва да го погледна.

След като свещеникът не отговори, лекарят се обърна рязко към Частити.

— Ще трябва да ми помогнеш. Този мъж не е в състояние да се помръдне, а е твърде едър, за да се справя с него сам. — Докато говореше, лекарят разхлабваше колана на свещеника и разкопчаваше цепката на панталона му. Частити сдържа дъха си, когато пред очите й се оголи първото късче плът.

— Какво ти става, жено? — викна й троснато доктор Кар. — Сега ще го повдигна, а ти само издърпай панталона му.

— Панталона му…?

— Не ме ли чу?

— Но… докторе, аз…

— Прави каквото ти казвам!

Частити погледна първо лекаря, а после и свещеника, който изглежда отново бе изпаднал в полусъзнание. Та тя почти не познаваше този човек! Но доктор Кар имаше право. Пасторът едва ли можеше да се помръдне. Тя просто нямаше избор.

Частити преглътна припряно и посегна към разкопчаните панталони на свещеника. Ръцете й потръпнаха, когато се отъркаха в топлата, стегната плът на ханша му. Господи, ако благовъзпитаните й лели, които я бяха отгледали, можеха да я видят сега, сигурно щяха…

— Готова ли си?

Тя кимна.

— Добре тогава, дърпай!

Частити затвори очи и рязко смъкна панталона надолу. После бавно отвори очи, благодарна да види, че лекарят не гледа към нея и че свещеникът е твърде зле, за да види кой го съблича. Тя остави погледа си да се плъзне надолу по мускулестия му корем и с облекчение видя, че макар докторът да беше свалил панталоните от краката на пастора, най-интимните му части са покрити от късото бельо, което носеше отдолу. Но облекчението й трая твърде кратко, след като видя пропитата с кръв превръзка, която лекарят свали от бедрото му. Частити си пое рязко въздух, когато пред погледа й се разкри грозна рана.

— Да, права си да ахкаш — за пореден път я смъмри доктор Кар. — Тази рана се е инфектирала. В това състояние ще е истински щастливец, ако не изгуби крака си. И как, за бога, е могъл един свещеник да получи рана от куршум?

От куршум?

Частити тръсна глава, а въпросът на доктор Кар продължаваше да отеква в съзнанието й. Изведнъж тя осъзна, че лекарят очаква отговор от нея, и подхвърли:

— Защо не попитате него?

Думите й явно никак не удовлетвориха раздразнителния доктор.

— Аз ще се погрижа за него — каза мрачно той. — Върви в кухнята и свари малко вода. — Изсумтя той. — Поне това можеш да свършиш, нали?

Частити упорито отказваше да пророни и дума. Нима на Запад всички мъже бяха така груби?

— Тогава иди отзад в кабинета ми и донеси някакви парцали. Ще трябва да извлечем поне част от инфекцията с гореща отвара. Чака ни дълга нощ.

Единственият й отговор беше един лишен от ентусиазъм поглед. После тя се обърна и се запъти да изпълни нареждането на доктора.

Болка… топлина… Изгаряща болка в бедрото му, която с нищо не можеше да се сравни…

Рийд простена. И тогава видя лицето й.

Джени.

Беше дори още по-красива, отколкото я помнеше, с кестеняви коси, които блестяха в златисти тонове на слънцето и млечно бяла кожа, обсипана с лунички, които тя така ненавиждаше. Той още помнеше как проследяваше с устни пътечката на тези лунички. Помнеше как тази пътечка неизменно го отвеждаше до устните й. Не беше забравил и вкуса на тези устни… топли и сладки… като мед.