Илейн Барбиери - Непорочност

Но ликът на Джени бавно избледняваше. Други образи го изместваха от съзнанието му.

Не! Не искаше да вижда Джени отново така. Не искаше да я вижда просната върху студената земя, да гледа как животът я напуска. Не искаше да вижда тялото й, наранено и окървавено, и странно отпуснато като захвърлена парцалена кукла.

Той отчаяно се бореше да изхвърли това видение от съзнанието си. Да избяга от него. Искаше Джени, каквато беше преди, усмихната и пълна с живот. Искаше отново да я прегърне, да я притисне към себе си. Не искаше да знае, че си е отишла от него завинаги.

Рийд се напрегна да отвори очи, да извика името й. Тежките му клепачи бавно се повдигнаха и видя силуета й едва очертан в гъстата мъгла, която го обграждаше. Той посегна към нея. Напрегна се, опита се да потисне болката и горещината. Знаеше, че само ако я докосне отново, най-после всичко ще се нареди.

Но тя не се приближаваше към него.

Джени, моля те…

— Какво ти става, жено? — Вече дълги часове двамата стояха приведени над трескавото тяло на свещеника без особен успех и търпението на доктор Кар явно започваше да се изчерпва. — Защо не видиш какво иска този човек? — просъска той.

Потънала в работата си, Частити преглътна гневния отговор. Досега уважението към посивелите коси и уменията на доктора я караше да държи езика си зад зъбите, но вече едва удържаше желанието си да му отвърне. Той несъмнено разбираше, че постоянно влошаващото се състояние на свещеника не е по нейна вина. Беше направила всичко по силите си за човек, когото едва познаваше. Още когато го видя на влака за Канзас Сити, разбра че е болен и се опита да му помогне. Почти го бе донесла до вратата на сприхавия доктор. А после беше останала, защото нямаше кой друг да му помогне. Вече три часа двамата се бореха за живота му, докато преподобният Рийд Фарел се мяташе, гърчеше и отчаяно се бореше с тях. Частити беше толкова изтощена, колкото и самият доктор Кар.

Тя погледна измъченото изражение на свещеника и гърлото й се сви. Това беше причината за гнева на лекаря, знаеше го. Въпреки всичките им усилия, състоянието му не се подобряваше. Доктор Кар разбираше това толкова добре, колкото и тя. Дали не беше твърде късно да го спасят?

— Попитах те нещо, жено!

— Името ми не е „жено“. — Гласът й потрепваше от дълго сдържания гняв. — Казвам се Частити и бих искала да се обръщате към мен с това име.

— Частити 1 1 chastity — чистота, непорочност — Б.пр. , а? — Тонът на доктор Кар не се промени. — Е, това не променя нещата. Погледни този мъж. Сляпа ли си? Протяга ръце към теб. Опитва се да каже нещо. Този човек изпитва болка и има нужда от теб. Остави проклетата отвара. Мога и сам да се оправя с нея. Не мога само да успокоя дявола, който го измъчва. Ти можеш! — Той изгледа втренчено Частити и след като тя не се помръдна, й викна троснато: — Хвани ръката му, по дяволите!

Сепната от унищожителната тирада на лекаря, Частити се обърна към свещеника. Сините му очи се взираха настойчиво в нея. Устните му се раздвижиха болезнено в безмълвна молба, от която на гърлото й заседна парлива буца. Внезапно изтръпнала, тя посегна да хване ръката му, но остана изумена от неподозираната сила, с която той я привлече към себе си. Частити почувства топлината на тялото му, когато ръцете му се сключиха жадно около тялото й, а неуверените му длани затанцуваха в косите й. Чуваше меките, нежни думи, които шептеше в ухото й.

В думите му имаше болка. Имаше копнеж и безутешна самота, с каквито тя не се беше сблъсквала никога преди. Имаше и нужда, така настойчива, че извика сълзи в очите й, докато привеждаше глава към брадясалото му лице.

В неговите очи също напираха сълзи и Частити потръпна вътрешно. Този човек страдаше, а болестта му не беше само физическа. Искаше й се да облекчи болката му… но как? Тя докосна брадясалото му лице и устните му се изопнаха в усмивка. Той шепнеше неразчленими думи, а ръцете му се сплетоха в косите й и притеглиха лицето й към неговото. Частити си пое сепнато дъх, когато за миг устните им се сляха.

— Джени…

Частити покри с пръсти устните му и го остави да я притиска към гърдите си, където сърцето му биеше толкова бързо, колкото и нейното. Тя почувства любовта, която напираше у него и остана така, притворила очи, докато тупкането на сърцето му не се успокои.

— Изглеждаш изморена.

Частити се сепна от изненада, когато долови съчувствените нотки в гласа на доктор Кар. Той стоеше зад нея в хотелската стаичка в Седалия, където преди броени минути бяха донесли изпадналия в несвяст пастор Рийд Фарел. Първите пръски утринна светлина вече се процеждаха през единствения прозорец в стаята, който гледаше към главната улица на града, още спящ по това време на деня. Лъчите на зората хвърляха сивкави сенки върху леглото, където свещеникът вече спеше кротко след дълга и изтощителна нощ. На бледата светлина ясно личаха дълбоките следи на умората по лицето на лекаря, но Частити видя и нещо друго.