Илейн Барбиери - Непорочност

Дали пък не трябваше да го заговори?

Разбира се, че не, отговори й мигновено един вътрешен глас. Човекът спеше.

Но още по-упорит вътрешен глас й нашепваше, че ако все пак го събуди…

Сякаш в отговор на противоречивите й мисли, свещеникът се размърда.

Тя пристъпи неуверено към него и колебливо го запита:

— Д-добър ден, отче. Казвам се Частити Лорънс. Видях ви, когато се качихте на влака. Помислих си, че ако не сте зает… искам да кажа, ако можете да ми отделите няколко минути…

Нишката на мисълта й се изгуби, когато забеляза замаяния поглед на свещеника и неестествената руменина на лицето му.

— Добре ли сте, сър? — попита тя.

Но не беше подготвена за грубия му отговор.

— Какво искаш?

Объркана, Частити отстъпи крачка назад.

— Аз… не исках да ви обезпокоя. Само си помислих, че ако не сте зает с нещо друго, бихме могли да поговорим.

— Зает съм — отвърна рязко той.

Изумена от липсата му на вежливост, тя успя да промълви:

— Всички божи служители на Запад ли са така груби?

— Зает съм — повтори натъртено той.

Ако не беше забелязала издайническия блясък в очите му и болезнената тръпка, която се разля по лицето му, сигурно щеше да се обърне и да се оттегли на момента. Вместо това, тя инстинктивно посегна и докосна челото му. Той подскочи при допира й, но твърде късно, за да скрие парещата плът под дланта й.

— Вие имате треска! — възкликна тя.

Сини очи като ледени късчета се вторачиха в нейните.

— Не, добре съм.

— Да, горите в треска — отвърна непоколебимо Частити.

Сините очи я фиксираха гневно.

— Махай се.

Неспособна да повярва на ушите си, Частити премигна и намести мъничките си очила с телени рамки.

— Какво казахте?

— Махай се.

Частити подскочи, но не се помръдна и на крачка. Вместо това забеляза, че свещеникът стиска зъби, за да прикрие болката си, и вдига разтреперана ръка към слепоочието си.

Неспособна да се сдържи, тя продължи да настоява:

— Болен сте, нали?

— Това изобщо не е твоя работа!

— Сър, езикът ви не подхожда на един божи служител!

— Виж какво… — Погледът му беше унищожителен. — Нека се разберем. Как говоря си е моя работа!

Частити се вцепени.

— Аз само исках да помогна.

— Нямам нужда от помощта ти.

— Имате нужда от лекар.

— Нищо подобно.

— Напротив. Налага се да потърсите лекар още на следващата гара. — Тя погледна крадешком ъгълчето на билета, който се подаваше от джоба на палтото му. Седалия. Слисана, Частити възкликна: — Нали не смятате да чакате чак до Седалия, за да потърсите лекар?! Защото ще пристигнем там чак довечера!

Зачервеното лице на свещеника се сгърчи в спазми.

— Коя си ти, за бога?

— Името ми е Час…

— Частити Лорънс. Но каква си?

Объркването й при този въпрос мигом се разсея, щом видя лицето му отново да се сгърчва от болка.

— Вие сте болен — прошепна тя.

Тишина.

Тя видя внезапната бледност, която заля лицето му.

— Повдига ви се, нали?

Никакъв отговор.

Частити забеляза замаяния му поглед.

— И ви боли главата.

Погледът му беше убийствен.

Частити не откъсваше поглед от трескавото му лице. Огледа широката извивка на раменете му, които изпълваха облегалката на седалката, мускулестите гърди под тъмната му дреха. Без да обръща внимание на ледената тръпка, която се разливаше по гръбнака й при безмилостния му поглед, прикован в нея, Частити си каза, че този човек не беше нито стар, нито немощен, и все пак беше прегърбен и накуцваше, когато се качи на влака. Очевидно беше ранен и много по-болен, отколкото беше склонен да си признае.

— Болен сте — каза меко тя. — Имате нужда от помощ.

— Виж какво… — Гласът му се превърна в приглушено ръмжене. — Дали съм болен или не, не е твоя работа. Върви си и ме остави на мира.

Частити най-сетне проумя, че ще е по-добре да го послуша и му каза:

— Добре, вашето състояние не е моя работа. Но в тази част на вагона е по-хладно, така че ако не възразявате, ще седна тук. Няма да ви преча да спите. И изобщо няма да ви притеснявам. — След като не получи друг отговор, освен смръщената му гримаса, Частити добави: — Няма ли поне да ми кажете името си?

— Не каза ли, че няма да ме притесняваш?

Нещастният човек не знаеше какво говори.

Няколко часа по-късно тя поднасяше манерка към устните му и го молеше да пие. Състоянието му опасно се влошаваше с напредването на дългия следобед, който постепенно премина в нощ, а влакът продължаваше да се тътри по извитите релси. Той бе започнал да мърмори в унес и оставаше в съзнание само дотолкова, колкото да настоява, че няма да слезе от влака, докато не пристигне в Седалия.