Илейн Барбиери - Непорочност

О, не…

Бледото лице на Частити пламна от срам. А тя беше изпълнила нарежданията на лекаря, без да се възпротиви, и беше стигнала толкова далече, че му помогна да свали остатъка от дрехите на пастора, сякаш за нея е съвсем обичайно да се привежда над полугол мъж. Какво ли щеше да си помисли лекарят, когато узнаеше истината? Доброто й име щеше да е опетнено. Слуховете щяха да я преследват чак до Колдуел и навсякъде, където отидеше. Щяха да я низвергнат като лека жена!

Частити несъзнателно стисна медальона на гърдите си. Не, не можеше да си позволи това, особено сега, когато най-сетне беше на път за дома.

Тя покри лицето си с длани. В следващия миг я сепна задавен стон откъм леглото. Това беше първият звук, който свещеникът издаваше, откакто лекарят му бе дал сънотворния прашец, и само след миг Частити се озова до леглото му. Наситеният цвят на треската беше избледнял и сега лицето му беше плашещо бледо. Тъмни кръгове обграждаха сините му очи, които потрепнаха и се отвориха за кратко. Брадясалото му лице се сгърчи от болка. Устните му се изопнаха в мъчителна гримаса и оголиха бели, равни зъби. Ледена тръпка премина по гръбнака на Частити. Помнеше топлината на тези устни, притиснати в нейните. Бяха топли и нежни въпреки едва потисканата жажда към неговата Джени.

Частити се питаше къде ли е Джени сега. Запита се също какво ли би било този мъж да я обича така силно.

Тежките клепачи на свещеника отново се повдигнаха за кратко и разкриха две късчета искряща синева. Устните му се разтегнаха в усмивка, преди отново да затвори очи.

Но тази усмивка не беше за нея. Частити разбра това инстинктивно, със същата сигурност, с която знаеше, че в съзнанието на пастор Рийд Фарел Частити Лорънс изобщо не съществува.

Внезапно умората я надви я тя погледна с копнеж креслото в ъгъла на стаята. Беше изтощена. Имаше нужда от сън. А когато се събудеше, щеше да уреди нещата и отново да поеме по своя път. Сега се нуждаеше само от няколко часа почивка.

Частити потъна в мекото кресло, свали очилата си, издърпа одеялото до раменете си и затвори очи.

Къде съм?

Рийд се опита да потисне болката в слепоочията си и си наложи да отвори очи. Замаян, той огледа непознатата стая около себе си. Пред замъгления му поглед заплуваха части от оскъдна мебелировка и избелели тапети. Как се беше озовал тук?

Главоболието му се усили, докато се напрягаше да си припомни. Последно беше на влака за Седалия и се чувстваше зле. Кракът му. Рийд плъзна ръка под одеялото и осъзна, че е напълно гол, ако се изключеха бельото му и превръзката на бедрото му. Сгърчи се от болка, когато докосна бедрото си. Да, сега си спомняше. Лекарят го бе предупредил, че раната му се е инфектирала и е наложително да се погрижи за нея, но той беше твърдо решен, че Уил Морган няма да му избяга и този път.

Обля го гореща вълна. Рийд смъкна одеялото до кръста си и с облекчение почувства хладния въздух, който погали влажните му гърди. Имаше треска. Да… Онова пътуване се беше превърнало в кошмар, който сякаш никога нямаше да свърши. Спомни си как кондукторът във влака бе извикал, че наближават Седалия, и как после се изправи да си вземе чантата.

И тук спомените секваха. Там ли се намираше, в Седалия? Рийд докосна предпазливо крака си. Превръзката беше суха. Някой я беше сменил.

Объркан от хаоса, който цареше в съзнанието му, Рийд тръсна рязко глава. Прониза го остра болка в слепоочията и бедрото. От устните му се изтръгна протяжен стон. Звукът извика някаква жена до леглото му. Той напрегна паметта си да се сети коя е.

Не, не можеше да бъде! Рийд премигна объркано и се опита да концентрира погледа си. Жената не проговори. Просто стоеше до леглото и го гледаше с видимо съчувствие. Косата й блестеше на светлината, която се процеждаше през прозореца. В гъстите й кичури проблясваха червеникави оттенъци. Не, косата на Джени беше кестенява и блестеше в медено златисто на слънцето.

Горещо… Беше толкова горещо.

Рийд се опита да отметне одеялото, да избяга от горещината. Огънят в тялото му го изгаряше.

— Не, недей да се движиш.

Видението проговори и Рийд се вцепени. В гърдите му трепна възторжена искрица. Това беше тя! Истинска беше! И беше до него! Беше заговорила на него!

Задавен смях се надигна в гърлото му и се откъсна в странни, дрезгави звуци от устните му. Опита се да отметне одеялото.

— Моля те, недей. Още си много болен. Не се отвивай.

Той улови ръката й, въпреки протеста й. Стисна я здраво, уплашен от мисълта, че може отново за я загуби.