Илейн Барбиери - Непорочност

— Ти също имаш избор, Бартел. Съветвам те следващия път, когато Търнър се опита да те въвлече в нещо подобно, да размислиш два пъти, преди да се навиеш. Иначе може да съжаляваш.

Последваха мигове на напрегната тишина. После Морган се обърна към прихлупената постройка и извика през рамо:

— Отивам да се измия и преоблека и веднага тръгваме. Пригответе конете си.

Кончита го посрещна още на прага. Морган свъси вежди. Почти беше забравил, че тя съществува.

— Нещо не е наред ли, Морган?

Морган посегна към каната и си наля вода за миене в легена до вратата. После съблече ризата си и я захвърли на пода.

— Донеси ми чиста риза.

Кончита се втурна да изпълнява нареждането му, а той захвърли прашната си шапка на стола край масата. Натърка старателно лицето и тялото си със сапун, после го отми и се подсуши с чиста кърпа. Среса внимателно тъмната си коса и посегна към ризата, която Кончита му донесе.

— Къде ще ходиш, Морган?

Той продължи да закопчава ризата си, без дори да трепне.

— Какво те кара да си мислиш, че имаш право да ме питаш?

Устните на Кончита потрепнаха.

— Е, време е да проумееш, че нямаш право да задаваш въпроси. Всъщност, нямаш каквито и да било права.

Кончита вирна брадичка.

— Побързай да сготвиш нещо вкусно, защото скоро ще се върнем.

Тя не му отговори.

— Чу ли ме, Кончита?

— Чух те, Морган.

Морган приглади старателно косата си, нахлупи шапката на главата си и излезе, без да й каже и дума повече.

Задавена от болка, Кончита проследи с поглед Морган, докато вървеше към хамбара и изчезваше зад дървената врата. Тя застана наблизо до мъжете, които си приказваха приглушено.

— Ще ти кажа само едно нещо… — Обърна се Уолкър към Търнър. — Надявам се да си бил прав. По-добре ще е това наистина да се окаже жената, която Морган очаква да види. Иначе сигурно ще те накара горчиво да съжаляваш.

— Не ме е страх от Морган! — изръмжа Търнър. — Сигурно дори е по-добре да не е тя. Така поне ще се разберем веднъж завинаги.

— Да, и накрая ти ще лежиш проснат на земята с лице към небето, а очите ти ще са слепи завинаги.

— Не съм толкова сигурен!

— Дори и да не е тя, вината няма да е наша — намеси се неуверено Бартел. — Ние само се сетихме за онова, което ни разправяхте двамата със Симънс — за хубава жена с червена коса. Онова във фургона може и да не е тя. Но кой знае, Морган пък може и да я хареса повече от другата.

— По-добре не разчитай на това. Той…

— Мълчи! Ето го, идва.

Кончита проследи погледите им към хамбара и видя Морган, който извеждаше коня си. Без да казва каквото и да било, той се метна на седлото и препусна. Другите побързаха да го последват.

Кончита остана загледана след тях, докато се изгубиха от погледа й. Тя се запъти бавно към кухнята, а в мислите й настойчиво се повтаряше тъжен напев.

Мъртви мечти.

Горчиви сълзи.

И реки от кръв.

Частити разкърши скованата си снага и пристъпи към фургона, където Рийд разпрягаше конете. Преди минути бяха спрели да си починат — първата им спирка, откакто бяха срещнали непознатите мъже. Доволна, че най-после има възможност да повърви, тя погледна небето. За миг й се стори забавна мисълта, че е свикнала да преценява по слънцето кое време на деня е, както правеше Рийд. Вече бе напълно привикнала с всичко онова, което й се струваше твърде старомодно преди дни, когато все още изпитваше съмнения, оставяйки цивилизования Изток зад гърба си.

Сега обаче беше съвсем друг човек. Бледата жена със скромни дрехи, строга прическа и очила, която се бе качила на влака за Колдуел, Канзас Сити, преди няколко седмици, вече не съществуваше. Дълго налаганото й строго благоприличие и дисциплина, сега бяха изместени от други черти на нейната външност и характер.

Частити се усмихна при тази мисъл. Не, това не бяха нови черти на нейната натура. Те просто бяха лежали под повърхността, потискани от мъчителните спомени и страха, които вече бяха заровени, за да почиват в мир. Сега й оставаше само надеждата. Рийд й бе помогнал да се преобрази така. Неговото присъствие и силата на емоциите, които бе разпалил в нея, я бяха накарали да разтвори сърцето и съзнанието си.

Потънала в мисли, Частити отново погледна към небето. Наближаваше пладне. Рийд бе пришпорил бясно конете след срещата им с двамата непознати рано сутринта. Тревожеше я едва потисканото напрежение, което долавяше у него. Знаеше, че той не вярва двамата мъже да са онези, за които се представяха. Кой знае защо, тя също не им бе повярвала. Имаше нещо в начина, по който я гледаха, от което кожата й настръхваше. Частити подозираше, че Рийд ще спира все по-рядко, докато не стигнеха до мисията. Тази мисъл я изпълваше с противоречиви емоции.