Илейн Барбиери - Непорочност

— Сигурно си видял нещо, което аз съм пропуснал, но според мен свещеникът ясно даде да се разбере, че не му допада начинът, по който зяпаш жена му.

— Така ли? Не му обърнах много внимание. Гледах повече жена му… а и тя ме гледаше. И даде ясно да се разбере, че се радва да ме види отново.

Уолкър сви рамене.

— Изглежда е така.

— Изглежда по-добре, отколкото я помнех. Има нещо в тая жена. — Гърдите на Морган се повдигаха развълнувано. — Струва ми се, че огън гори не само в косите й. Тя искаше да ме опознае по-добре… и скоро ще има тази възможност.

— Не и ако това зависи от съпруга й.

— Той няма да може да я спре.

Напрегнатата тишина, която последва думите на Морган, бе нарушена от предпазливия въпрос на Уолкър:

— Нали не си мислиш това, което предполагам, че мислиш?

— Това са диви земи, Уолкър, индиански земи. — Морган повдигна иронично тъмните си вежди. — Случват се всякакви неща.

Уолкър огледа колебливо мъжете наоколо си. Те гледаха слисано Морган, а мислите им явно се движеха в същата посока като неговите.

— Не говориш сериозно! Тук сме добре, живеем си спокойно и никой не ни закача. Убием ли свещеника обаче, сами ще викнем проблемите на прага си. Ще ни погнат половината шерифи на Запада!

Морган поклати бавно глава.

— Не мисля.

Уолкър обаче не се предаваше.

— Ами Кончита? Тя едва ли ще се примири току-така.

— Никой няма да я пита.

— Внимавай, Морган. Тази жена е много по-хитра, отколкото си мислиш.

Морган стисна гневно устни.

— Мога да се оправя с всеки проблем, включително и с някаква си мексиканска кучка, която може да си намери нов подслон под първата попаднала й кръчма!

— Ти наистина си бил студено копеле!

— Сигурно — отвърна Морган, а погледът му отново се плъзна към прашната пътека, където преди минути се беше изгубил пътническият фургон. — Но имам чувството, че Частити ще може да ме стопли.

— Всичко това ми навява лошо предчувствие — намеси се накрая и Симънс. — Няма да участвам, Морган.

Морган го изгледа свирепо.

— Кой те пита дали искаш да участваш?

— Връщам се в лагера.

— Не, нищо подобно. Първо ще намерим проклетото стадо и ще си свършим работата. — Той се обърна рязко към Търнър. — А Търнър ще ни води.

Търнър стисна ядно зъби.

— Говедата избягаха през нощта, казах ти вече. Сигурно са се пръснали из цялата околност.

— Напротив, ти много добре знаеш къде са — процеди Морган с убийствен тон, — Само че си твърде мързелив, за да ги доведеш обратно в лагера. Този път обаче няма да се измъкнеш, защото отиваме да ги съберем и никой от нас няма да се връща без тях. Е, води ни!

Търнър изруга под носа си и пришпори коня си в бесен галоп.

Морган го последва, вперил мрачен поглед в гърба му. Мислите му отново се върнаха към жената, която бе потеглила в противоположната посока, и от устните му се откъсна сподавена въздишка. Отново му се бе изплъзнала, но само временно.

Морган се овладя. Скоро щеше да я има.

Най-после Частити проговори:

— Ти не го харесваш, нали?

Фургонът подскачаше по неравния път. Бяха изминали часове, откакто оставиха Морган зад гърба си. Оттогава почти не бяха разговаряли.

Рийд, не бързаше да отговори. Как можеше да й обясни в каква ситуация са попаднали — опасна ситуация, усложнявана допълнително от обстоятелства, които тя очевидно не забелязваше. Морган искаше Частити. И макар сполучливо да прикриваше от нея долните си помисли зад дружелюбната фасада, не бе успял да заблуди Рийд. Стомахът му се обръщаше от гняв, който трудно му се отдаваше да потисне.

— Рийд?

Денят се стопяваше. Наситените цветове на залеза осветяваха лицето на Частити, когато той най-после се обърна към нея. Хрумна му, че няма на света по-красива гледка от тази, която погледът му галеше в момента.

— Рийд…

Той се бореше да прикрие изгарящите го емоции.

— Не харесвам кого?

— Много добре знаеш кого имам предвид.

Рийд мълчеше.

— Държа се грубо с него.

— Така ли?

— Знаеш, че е така.

— Съжалявам, но нямаме време за приятелско посещение, което да прибави още един ден към пътя ни до мисията.

— Ти беше груб.

— Щом смяташ така.

— Но защо? Той ми помогна, Рийд! Кой знае какво би сторил мистър Добс, ако не знаеше, че имам някой зад гърба си. Наистина не знам какво щеше да се случи, ако мистър Джеферсън не ме беше защитил.

— Много си наивна, Частити.

— Това пък какво трябва да значи?

Внезапно почувствал се неспособен да прикрива повече гнева си, Рийд изрече ядно: