Илейн Барбиери - Непорочност

— Махни ръцете си от мен! Пусни ме! — извика неистово тя.

Рийд я отпусна и прошепна:

— Нямаме време, Частити. Каквото и да си мислиш за мен, трябва да вървим. Трябва да се махнем оттук. Не сме в безопасност.

Частити се отдръпна смълчана от него, а внезапно скованите и рамене видимо потрепваха.

— Трябваше да се досетя. Раната на крака ти… не са те ранили, докато си се опитвал да предотвратиш престрелка, нали?

— Не.

— Ти си участвал в битката. Другият оцеля ли?

— Не.

— О, господи…

Рийд посегна да я докосне.

— Не! — Гърдите й се повдигаха учестено. — Онзи мъж… мистър Дженкинс… не беше служител на правителството, нали?

— Не. Донесе ми карта на местността. Скривалището на Морган е недалече оттук.

— Значи затова си дошъл.

— Да.

— Всичко, което ми каза за себе си, е било лъжа. Не те очакват в мисията. Ти не си свещеник. Не те е грижа за децата на индианците или колко много им трябва учител. — Частити се разсмя истерично. — Всичко е било измислица!

Рийд не й отговори.

— Излъга ме за всичко, нали! — В гласа й се долавяше горчива нотка.

— Да.

— Защо?

— В индианската мисия очакват да пристигнат свещеник и неговата съпруга.

Частити премигна.

— И ти реши да им дадеш онова, което са очаквали. А аз съм ти била под ръка… и достатъчно наивна, за да повярвам на всичко, което ми кажеш. — Частити докосна челото си с разтреперана ръка.

Рийд се огледа безмълвно наоколо. Вечерният сумрак се спускаше над притихналата земя.

— Сега нямаме време за това, Частити. Трябва да се махнем оттук. Трябва да стигнем до мисията колкото е възможно по-скоро. Там ще бъдеш в безопасност.

— Преди не те е било грижа дали съм в безопасност.

— Лъжеш се. Но сега ситуацията се промени. Не знаех, че си срещнала Морган. Не очаквах, че той ще те търси. И не знаех, че той…

— Че той ме желае? — Частити си пое накъсано въздух. — Кой си ти в действителност, Рийд? И дали в момента ми казваш истината? Вече не знам кое е истина и кое лъжа. И когато се любехме ли се преструваше?

— Не.

— През цялото време си ми се надсмивал.

— Не!

Той посегна към нея, но Частити се отдръпна.

— Не ме докосвай!

Болката в очите й го потресе. Той отново посегна към нея, но се оказа неподготвен, когато мъничката й длан внезапно се издигна във въздуха и се стовари върху лицето му с всички сили.

Замаян за миг, Рийд видя неподправения ужас, който премина по лицето й. Тя рязко се обърна и скочи на земята. Измина дълъг миг, преди той да се осъзнае и да я последва. Но силуетът й вече изчезваше в сенките.

— Частити! Не бягай от мен, моля те!

Гласът на Рийд отекваше след нея в тъмнината. Дочуваше тежките му стъпки, които все повече я приближаваха, и още по-сляпо се втурна през гъстите сенки по осеяната с накапали листа земя.

Нощта все повече притъмняваше. Тъмнината не й беше враг, но не можеше да бъде сигурна и дали й е съюзник. Вече нямаше истини. Всичко бе лъжа. Рийд й беше казал, че има нужда от нея, а се бе оказало лъжа. Всяка мила дума, всеки шепот в мрака, всеки поглед и всяко докосване… всичко беше лъжа!

Частити ускори крачка. Поемаше си дъх с резки, задавени хрипове. Дочу приглушен стон и бавно осъзна, че се е изтръгнал от собствените й устни. Не, нямаше да плаче! Може да беше глупачка… може да беше наивна, но не беше толкова слаба, че да плаче. Нямаше нужда от Рийд! Нямаше нужда от никого! Щеше сама да се върне към истинския живот и цивилизацията, и там да продължи, както си бе запланувала. Скоро щеше да забрави, че някога е преживяла целия този кошмар!

Тежките стъпки зад гърба й се приближаваха. Частити се обърна да погледне назад.

Не видя стръмния склон пред себе си, докато не беше вече твърде късно, и се затъркаля надолу като неуправляема детска играчка, а главата й се удряше във всеки изпречил се пред нея камък.

Рийд се спря за миг и се огледа. Гърдите му тежко се повдигаха и спускаха. Раната на бедрото му пулсираше. Вслуша се в мрака. Забързаните стъпки на Частити пред него бяха стихнали. Напрегна погледа си в сенките на мрака, но не долови никакво движение. Обхванат от внезапна тревога, Рийд извика с всички сили:

— Частити, къде си?

Тишина.

— Отговори ми, Частити! Не се бой от мен, моля те!

Тишината се проточваше неумолимо.

Нещо не беше наред. Частити не се криеше умишлено. Тя никога не би го направила. Нещо се беше случило.

Изведнъж му хрумна, че беше тръгнал от фургона без револвера си и изруга наум. После продължи да пристъпва предпазливо напред.