Илейн Барбиери - Непорочност

Морган се ухили по хлапашки. Този път си беше наумил нещо твърде специално. Щеше да направи всичко възможно, за да продаде досадното стадо колкото е възможно по-скоро, да плати на хората си и да отведе Частити със себе си, за да прекарат заедно остатъка от живота си. Щеше да я заведе, където пожелаеше. Онзи нещастник, съпругът й, едва ли й беше показал кой знае какво от живота, но той щеше да й осигури само най-доброто. Щеше да стои неотлъчно до нея и да й угажда, докато не станеше изцяло негова.

Е, добре, Частити несъмнено беше истинска дама. Сигурно щеше да му е нужно време, за да я привърже към себе си, но той нито за миг не се съмняваше, че тя си заслужава усилието. Сега почти долавяше вкуса на меките й устни, почти можеше да почувства гладката й кожа, притисната към неговата. И почти дочуваше гласа й да шепне неговото име, докато нахлува дълбоко в нея.

О, да, Частити несъмнено си струваше усилието, но проклет да беше, ако чакаше и минутка повече, отколкото е нужно, за да я притежава.

Погълнат от горещи мисли, Морган се облече набързо и излезе във външната стая. Всички спяха кротко в леглата си.

— Ставайте, мързеливци! — извика той. — Тази сутрин ще работим по-отрано. Онзи търговец в Седалия няма да ни чака цяла вечност, а господ ми е свидетел, че имаме доста работа.

Мъжете се размърдаха неохотно, а Морган пристъпи към огнището, доволен да намери там готова каничка с кафе. Кончита вече изваждаше първото плато с бисквити от огъня. Кучката явно вече знаеше къде й е мястото. Е, добре, сигурно даже щеше да му липсва мъничко.

Морган отпиваше спокойно от кафето си, докато хората му сънливо се измъкваха от леглата си.

Рийд се раздвижи. Ръката му импулсивно се сви около топлите рамене на жената, която спеше, притисната към него. Вдиша аромата на косите й. Помилва меката й плът.

И рязко се събуди!

Рийд се вгледа в свежата дневна светлина, която се процеждаше през пролуките в брезента. Не можеше да повярва, че си е позволи да проспи цялата нощ. Погледна към Частити, която спеше безшумно край него, и изруга наум. Синината на бузата й бе потъмняла, а на челото й бе излязла безформена цицина. Блузата и полата й бяха прашни от снощното падане, а в огнените й коси се бяха оплели мъртви листа. Рийд мислено си припомни обзелият го смъртен ужас, когато я бе видял да изчезва в нощта, и залялата го минути по-късно вълна на облекчение, щом я видя отново. А когато се върнаха във фургона, я бе притиснал в обятията си и зачакал страхът й да отмине.

Клепачите й потрепнаха и Рийд сдържа дъха си. Частити отвори бавно очи. Бяха ясни и спокойни. Тя понечи да се раздвижи, но внезапно простена от болка и посегна да докосне челото си.

— Какво има, Частити?

— Ужасно ме боли главата.

Рийд се намръщи. Частити се бе наранила по негова вина. Беше се поддал на гнева си, след като видя как самоотвержено Частити защитава Морган. Беше избълвал истината на един дъх, а тя се изплаши и избяга от него.

— Съжалявам, Частити. — Той се насили да се усмихне. — Имаш цицина на челото си. Главата сигурно ще те боли известно време.

Погледът й се стрелна към струйката светлина, която се процеждаше измежду платната на брезента.

— Сутрин е.

— Знам.

— Нали каза, че се налагало да пътуваме и през нощта?

— Да.

Частити си пое накъсано глътка въздух.

— Тогава ще е най-добре да тръгваме.

— Не, още не. Първо искам да ти кажа нещо.

Рийд млъкна, внезапно обзет от неувереност. През изминалата нощ й беше казал всичко, но все още съзираше искрици на съмнение в очите й. Трябваше напълно да разсее колебанията й.

От учестеното тупкане на сърцето му и силата на емоциите, които го заляха, гласът му беше дрезгав и приглушен, когато най-после заговори:

— Никога не съм искал да те мамя, Частити. Но ето че го направих, а сега ти не си сигурна дали можеш да ми вярваш. Предполагам, че сам си го заслужих. Но сега ти давам честната си дума, че никога повече няма да те излъжа, без значение колко тежка може да е истината. Част от тази истина е, че трябва да се доберем до мисията колкото е възможно по-скоро.

— Далече ли е тя?

— Не, не мисля. Би трябвало да стигнем преди залез слънце.

— И какво ще правиш след това?

— Първо ще се уверя, че си в безопасност, а после ще се върна да намеря Морган.

— Не можеш да направиш това! — Частити потръпна. — Обграден е от твърде много хора!

— Частити, моля те, чуй ме! — Онова, което трябваше да й каже, беше по-тежко от всичко, което някога бе изричал. — Не мога да променя миналото, нито причините, които ме доведоха тук. — прошепна той. — Кълна се, че ако можех, бих променил всичко това. Единственото нещо, което не бих променил, е това, че те обичам.