Илейн Барбиери - Непорочност

— По дяволите, това е истински вкусно! Може пък и да задържа Кончита до огнището. Тя поне умее да готви.

— Рибата още е в морето, Търнър, а ти вече слагаш тигана.

Уолкър изсумтя с нескрито чувство на превъзходство.

— На твое място щях да внимавам какво приказвам, Уолкър. Скоро ще изпълняваш моите заповеди.

Минути след това Търнър само изсумтя презрително, когато Кончита се върна в стаята. Почти незабележима за тях, както винаги, тя мълчаливо допълни чашите им с кафе, докато се хранеха.

Фургонът се полюшваше ритмично по пътя, когато Частити най-после се пробуди. Тя присви очи срещу ярката светлина, която се процеждаше през процепа в брезента. Още замаяна от съня, дочу трескавите стонове на двете й болни сестри, които лежаха до нея. Чу и гласа на баща си, приглушен и пълен със загриженост. Сърцето й подскочи от вълнение, а ръката й се стрелна към челото й. Гласовете мигом избледняха, щом докосна болезнената цицина на главата си.

Съзнанието й се проясни. Опасността беше останала в миналото. Сега беше на индианска територия. Рийд не беше всъщност Рийд. Беше ловец на глави. Мистър Джеферсън не беше мистър Джеферсън. Беше крадец на добитък и хладнокръвен убиец. И сега не пътуваше към мисията, за да помогне на индианските дечурлига. Не, вървяха към своята гибел.

Частити бавно се изправи и приседна. Пулсиращата болка в главата, с която се беше събудила по-рано, сега бе някак притъпена. Драскотините по бузата й обаче я щипеха, а дрехите й бяха мръсни. И докато седеше на сламената си постеля, скована и замаяна, си спомни и нещо друго. След като падна по склона, Рийд я бе донесъл до фургона. Беше измил лицето й и се бе погрижил за раните й, а очите му бяха пълни със загриженост. И през цялата нощ я беше притискал покровителствено към себе си.

Беше й казал, че я обича.

Да, сега ясно си спомняше развълнувания му глас и топлите думи, които й причиняваха само болка и чувство на безсилие. Трябваше ли да му вярва? Дали думите бяха достатъчни? Частити си спомни също, че невероятно сините му очи не изпускаха нейните, докато на един дъх й заявяваше, че ще я остави в мисията, за да се върне за Морган.

Тази мисъл внезапно й се стори много повече, отколкото можеше да понесе. Частити затвори очи и си наложи да я изхвърли от съзнанието си. Настоящето й предоставяше мъчителни препятствия. Трябваше да се подготви за тях, за да не се наложи Рийд сам да се изправи срещу тях.

Частити съблече прашните си дрехи и посегна към торбата си. Извади отвътре синята си рокля и неволно простена, когато видя отражението си в огледалото. Дясната част на лицето й беше надрана и подпухнала. На челото й имаше тъмна, грозна подутина. Очите й бяха обградени от тъмни кръгове, а в косите й се бяха заплели сухи листа. Спомни си мислите, които я бяха навестили предния ден. Тя наистина не беше вече същата жена, която се качи на влака преди седмици.

Болезнената ирония на съдбата никога не й се беше струвала по-ясна. Рийд всъщност не беше Рийд. Частити също не беше Частити. Двамата се бяха срещнали случайно и за няколко дни бяха претърпели пълна метаморфоза. И за двама им вече нямаше път за връщане назад.

Частити приглади роклята си и я намъкна през глава. Наложи си да преглътне болезнените чувства, почисти набързо косите си от късчетата листа и се насочи към капрата на фургона.

Спря се само за миг, за да си поеме дълбоко дъх, преди да разтвори платнищата на брезента. Рийд се извърна към нея. Огледа изпитателно лицето й, свъсил тъмните си вежди.

— Как се чувстваш, Частити? Сигурна ли си, че си готова да станеш?

С присвито гърло, Частити не можа да му отговори. Но видя как бавно в очите му се върнаха познатите искрици. Видя как искриците прераснаха в пламък. Възторжено пламъче трепна в гърдите й, щом Рийд вдигна ръка и я притегли на седалката до себе си. Пръстите му се вплетоха в косите й, а устните му се притиснаха жадно към нейните.

Целувката му беше бавна и изричаше безмълвни обещания. Потвърдиха ги и жарките пламъчета в очите му, щом най-после се отдръпна неохотно от нея. А когато Частити се овладя и заговори, думите се изтръгнаха от устните й с целия плам и искреност на сърцето й:

— Обичам те, Рийд.

По лицето му пробягаха сенки от горещи емоции. Рийд безмълвно обгърна раменете й с ръка, а на лицето му се изписаха едновременно щастие и болка, когато се приведе и притисна устните й с друга кратка целувка. Частити инстинктивно долови какво усилие на волята му костваше да се отдръпне, преди да шляпне конете и за пореден път да ги пришпори в неуморния им бяг.