Илейн Барбиери - Непорочност

Морган се обърна към Търнър и радостното оживление мигом слезе от лицето му.

— Винаги съм знаел, че си глупак.

— Грешиш, Морган, не съм глупак! Поне не съм толкова глупав, че да ти върша мръсната работа!

— Ще правиш каквото ти наредя, Търнър. — Морган изгледа изпитателно хората си един по един. — Всички ще правите, каквото ви наредя.

— Ако ще убиваме свещеника, не искам да участвам, Морган.

Симънс отстъпи нерешително крачка назад, щом убийственият поглед на Морган се прикова в него.

— Няма нужда да убивате никого. Всичко, което се иска от вас, е да вдигнете малко шум. Аз сам ще свърша останалото.

— Тази жена не си заслужава проблемите, Морган. — Бартел прокара нервно ръка по оплешивяващото си чело. — На тоя свят има твърде много жени, за да си навличаш беля заради някоя от тях.

— Тази обаче си струва усилието.

— Не и за мен. Аз няма да участвам. — Търнър огледа мъжете наоколо си. — Какво ще кажете, момчета? Ще послушате ли този луд човек? Ще си играете ли на гонитба в тъмното заради някаква червенокоса кучка?

— Внимавай какво приказваш, Търнър.

— Достатъчно те слушах вече! — По лицето на Търнър се изписа триумф. — Не можеш повече да ме накараш да върша нещо, с което не съм съгласен.

Уолкър присви мъничките си очички.

— Мълчи, Търнър.

— Не, остави го да говори. — Морган се усмихваше спокойно. — Искам да чуя какво има да ми каже.

— Искам да ти кажа, че всички тук достатъчно вече търпяхме своеволията ти. Нямаме намерение да те последваме в гроба, само защото си си загубил ума по някаква жена.

— Така ли мислите всички?

— Да. Поемам нещата в свои ръце. Отсега нататък аз ще раздавам заповедите. Всички ще правите каквото аз кажа, и ще продадем проклетите животни, когато аз реша, че са готови. От днес аз съм шефът тук.

— Тогава да премерим силите си, Търнър.

Тишина.

Мъжете колебливо отстъпиха назад. Търнър и Морган останаха в центъра на стаята, вторачени един в друг като настръхнали хищници.

— Казах, че те предизвиквам.

— Няма да приема! — Лицето на Търнър се обля в лепкава пот. — Не можеш да ме накараш! — Той се обърна панически към мъжете зад гърба си. — Нима ще оставите това да му се размине? Този човек е луд, точно както ви казах.

— За последен път ти казвам…

Без да му отговори, Търнър се обърна безпомощно към Морган. Ръката му отскочи към кобура на бедрото му.

В напрегнатата тишина отекнаха изстрели.

В следващия миг тялото на Търнър тупна тежко на пода. А когато димът се разнесе, пропитата му с алена кръв риза и неподвижните му очи, втренчени в тавана, не оставиха никакво съмнение, че куршумите са свършили онова, за което са предназначени.

— По дяволите! Та ти го уби… — Уолкър вторачи в Морган разширени от изумление очи. — Уби го!

— Сам си го изпроси. Предупредих го, но той не искаше и да чуе. — Морган свъси вежди. — Разкарайте го оттук. Оставете го в хамбара. Утре ще го заровим.

— Можем да го погребем и сега!

— Сега нямаме време. Чака ни работа.

Уолкър поклати невярващо глава.

— Няма да се откажеш, докато не се докопаш до оная жена, нали? Дори не те е грижа какво ще ти струва това.

— Точно така. Имаш ли нещо против?

Уолкър не му отговори.

Морган се обърна към останалите.

— Някой тук да има нещо против?

Тишината говореше повече от всякакви думи.

— Тогава разкарайте тази кървяща свиня оттук — нареди безстрастно Морган.

Нито мускулче не трепна по лицето му, докато мъжете изнасяха окървавения труп. Търнър говореше твърде много. Беше само въпрос на време да го премахне от пътя си.

Кървавата локва обаче, която остана на пода, никак не му харесваше. Морган се огледа и едва тогава забеляза Кончита, застанала безмълвно в ъгъла на стаята. Тя посрещна погледа му, без да трепне.

— Разчисти тая бъркотия — изръмжа той насреща й. — И по-бързо.

Тъмните й очи дълго време не се откъсваха от неговите преди да кимне. Арогантна кучка…

— Изнесе ли нещата си от спалнята ми? — процеди той през зъби.

Кончита не трепна.

— Да, Морган.

— И се постарай да я почистиш, ако не искаш неприятности.

— Вече е чиста.

Дочул стъпките на хората си, които се връщаха от хамбара, Морган тръгна да ги пресрещне.

— На конете! Нямаме повече време за губене!

И както винаги, Морган пришпори жребеца си и препусна напред, без да се обръща назад.

Сенките се надбягваха по притихналия път. Рийд пришпорваше бясно конете, а погледът му не се откъсваше от околния пейзаж. Частити седеше сковано, облегната на него, а напрежението у нея нарастваше с всяка изминала минута. Ръката му не слизаше от раменете й.