Илейн Барбиери - Непорочност

— Каквото и да си мислиш, Частити, колкото и да се съмняваш в думите ми, в едно нещо никога не бива да се съмняваш. Обичам те, Частити. Проклинам деня, в който те въвлякох в тази опасна игра. Ако можех да променя миналото, бих го сторил на момента, но…

— Не, не говори така… — Частити тръсна глава. Думите на Рийд дълбаеха болезнена рана в душата й. — Ако се бяхме разделили в Седалия, ако не ме беше взел със себе си, каквато и да е била причината тогава… — Гласът й замря, но Частити преглътна мъчително и намери сили да прошепне: — Опитвам се само да ти кажа, че ако можех да избирам дали сега да съм на път за Колдуел или да бъда тук, с теб, независимо какви опасности ни дебнат, щях да избера теб.

— Частити, аз… — Рийд внезапно замълча, а погледът му се стрелна към дърветата край пътя.

— Какво има, Рийд?

— Тихо!

По гърба й пробяга ледена тръпка, щом погледът на Рийд отново стана хладен и пресметлив, докато се взираше в обгръщащата ги тъма.

— Кажи ми какво не е наред, Рийд.

— Отивай отзад във фургона, Частити.

Рийд пришпори още по-силно конете. Частити се огледа панически с разтуптяно сърце.

— Не виждам нищо. Какво има?

— Върви отзад! — Лицето му беше в сянка. Частити почти не осъзна какво й се е случило, когато той я сграбчи и я метна във фургона. Тя загуби равновесие и отскочи безпомощно назад. Обхваната от смъртен ужас, тя чу първите изстрели, които отекнаха в тъмнината.

Бесен тропот на копита изпълни нощта, а фургонът продължаваше да се носи по неравния път. Изстрелите вече долитаха по-отблизо, нечленоразделните викове се чуваха по-ясно. Най-после Частити успя да се изправи на крака, разтвори брезента и мигом се озова до Рийд, който припряно плющеше с поводите по потните гърбове на конете.

— Отивай отзад, Частити! — Рийд се обърна рязко към нея и пъхна револвер в ръката й. — Вземи това и отивай във фургона, по дяволите!

Внезапно почувствала хладната цев на оръжието в ръката си, Частити извика:

— Никъде няма да вървя. Индианците…

— Това не са индиан…

Рийд отскочи встрани, поразен от коварен куршум. Алена кръв бликна от слепоочието му. Частити изкрещя неистово и сграбчи ръката му, за да го задържи. Тялото му обаче неконтролируемо се свличаше от седалката. Изстрелите продължаваха да отекват в злокобната нощ, а тя отчаяно се бореше да го придърпа към себе си. Изхлипа, щом ръката му започна да се измъква от хватката й. В последен отчаян порив Частити се опита да прихване по-здраво ръката му, когато гореща, пронизваща болка я блъсна и я отхвърли внезапно назад.

Частити се олюля, опитвайки се да се задържи изправена, а конете продължаваха да препускат като обезумели напред. Погледът й попадна на празната седалка пред нея. В полусъзнание тя проумя, че Рийд го няма.

Няма го…

Главата й се завъртя, а ушите й бучаха. Частити вдигна ръка и докосна гърдите си. Роклята й беше пропита с кръв. Напрегна се да си поеме въздух. И прошепна името на Рийд.

— Кой от вас я простреля, по дяволите?

Дивашките викове и безредни изстрели бяха секнали. Притихналият фургон беше спрял. Морган временно бе изпитал чувство на триумф, когато забеляза кървавото петно отпред, и побърза за иде отзад, за да утеши изплашената вдовица.

И тогава я бе открил.

Приведен над неподвижното тяло на Частити, Морган бе съкрушен от сломяващо чувство на безпомощност. Обхвана го отчаяние, каквото не бе изпитвал никога преди. Тя беше в безсъзнание, а светлосиният корсет на роклята й бе пропит с кръв.

Той разкъса припряно окървавената дреха и видя дълбоката рана от куршум точно под рамото й. Морган грабна първия попаднал пред погледа му парцал и го притисна плътно към раната.

— Нали ви казах да стреляте във въздуха! — извика той към смълчаните мъже зад гърба си. — Казах ви, че аз ще се погрижа за свещеника! Казах ви, че не искам никой от вас да стреля към фургона!

— Раната й кърви лошо, Морган — прекъсна Уолкър задъханата му тирада. — Струва ми се, че нямаме време за приказки.

Морган се тресеше от гняв. Не беше очаквал да се случи такова нещо. Нито пък беше очаквал да изпита такова съкрушително чувство за невъзвратима загуба, докато Частити лежеше неподвижна, а кръвта й обагряше ръцете му. Но Уолкър беше прав. Сега нямаше време да отправя безсмислени обвинения.

— Симънс, откарай ни с фургона до лагера! — издаде той отсечена команда. — Бартел, ти ще вземеш коня ми. Уолкър, ти ще се върнеш по пътя и ще намериш тялото на Фарел. Вземи коня на Симънс, за да докараш трупа в лагера.