Илейн Барбиери - Непорочност

Частити… фургона…

Рийд понечи да се изправи. Болката го раздираше, но накрая успя и се огледа замаяно наоколо си. Пътят беше съвсем наблизо, но фургонът го нямаше.

Внезапно го връхлетя проблясък на мъчителни спомени е сърцето му се преобърна. Спомни си дивашките писъци и безредната стрелба — безумна пародия, предназначена да ги накара да повярват, че са ги нападнали индианци.

Рийд се олюля безпомощно. Изведнъж целият план на Морган се проясни в съзнанието му. Морган ги беше предупредил колко опасни са индианците, а после бе организирал дивашката „атака“, за да се освободи от досадния съпруг на Частити, а тя да се обърне към него за подкрепа.

Но къде бяха всички? Частити никога не би тръгнала с Морган, без да се опита да го открие.

Беше се случило нещо страшно.

Главата му отново се замая и Рийд напрегна цялата си воля, за да проясни съзнанието си. Беше пришпорил конете до предела на силите им. И тогава Частити бе излязла на капрата. Частити беше зад него, а после не помнеше нищо.

О, господи, не!

Рийд отчаяно напрегна силите си, за да се изправи. Трябваше да я намери. Трябваше да се увери, че е добре.

Той стана и напрегна волята си. Направи несигурна крачка, после и още една. Но тъмнината го поглъщаше. Земята се олюля под нозете му. Рийд разбра, че губи равновесие в момента, в който главата му тупна с тъп звук на посипаната с листа земя.

— Тя отвори очи! Идва в съзнание!

— Не ми се вярва. Пак ще заспи.

— Кончита, тичай да й донесеш малко вода!

— Няма смисъл. Още е в безсъзнание.

— Прави каквото ти казвам! Никой не ти е искал мнението!

Гневните гласове едва достигаха до съзнанието й. Нищо не можеше да се сравни с острата болка, която раздираше рамото й. Частити се опита да отвори очи, но клепачите й бяха тежки като олово.

— Частити… как се чувстваш?

Този глас…

— Можеш ли да отвориш очи? Погледни ме, Частити.

Частити веднага го позна. Насили се да отвори очи и болката я прониза още по-остро.

— Проклетите индианци… — Лицето на Морган се приведе над нея. — Чухме изстрелите. Стигнахме точно навреме, за да прогоним тези пияни нищожества. — Лицето на Морган се приближи. Частити почувства топлината на дъха му върху бузата си, когато прошепна в ухото й: — Чуваш ли ме, Частити?

— Да… — Беше замаяна и й се повдигаше. Напрегна всичките си сили, когато пророни дрезгаво: — Рийд… къде е Рийд?

Лицето на Морган придоби съчувствено изражение.

— Простреляха го.

— Къде е той?

Горещата длан на Морган обгърна ръката й.

— Съжалявам. Пристигнахме твърде късно. Рийд е мъртъв.

— Не! — В гласа на Частити се долавяше такова отчаяние, че лицето на Морган се сгърчи болезнено.

— Донесете й вода! — извика той.

Частити извърна тежко глава от чашата, която мигом поднесоха към устните й.

— Изпий я, Частити — прошепна меко Морган. — Знам колко ти е тежко, но трябва да пийнеш нещо, иначе ще хванеш треска.

Частити се остави да налеят капка течност в устата й и, доволна че гласът й вече е по-стабилен, повтори настоятелно:

— Къде е той? Искам да го видя.

— Момчетата го откараха в хамбара. Още си твърде слаба, за да го видиш. Имаш късмет, че оживя. Ако куршумът те беше улучил малко по-надолу… — Той стисна окуражително ръката й. — Но не се притеснявай. Ще се оправиш. Аз лично ще се погрижа за това.

— Морган… — извика мъжки глас отвън. — Уолкър е тук. Иска да говори с теб.

— Морган… — Частити притвори очи. Дори не беше осъзнала, че е изрекла името му на глас. Рийд се бе оказал прав. Нямаше никакви индианци. Само Морган беше виновен за всичко. А Рийд беше мъртъв.

Рийд беше мъртъв.

Рийд беше мъртъв.

Частити се остави на мрака и тишината.

Морган сграбчи ръката на Симънс и грубо го натика в съседната стая.

— Проклет глупак! — просъска той. — Кой дявол те накара да го кажеш? Казах й, че името ми е Джеферсън, не помниш ли?

Той блъсна гневно ръката на Симънс и се обърна към Уолкър, който стоеше мрачно в ъгъла на помещението.

— Намери ли го?

Уолкър сви рамене.

— Не можах.

— Какво?

— Не успях да го открия. Няколко пъти минах нагоре и надолу по пътя, но не видях нищо. Много е тъмно. Още по изгрев слънце ще се върна и ще го докарам.

— Казах ти да го докараш тази вечер.

— Това е загуба на време, Морган! Не виждам нищо. Погледни навън. Тъмно е като в рог!

Морган хвърли един поглед към прозореца и присви устни.

— Добре, така да бъде. Но искам да тръгнеш още по изгрев слънце. Не мога да позволя някой друг да открие този нещастник. А и вече казах на Частити, че сме го оставили в хамбара.