Илейн Барбиери - Непорочност

Внезапно доловила нечие присъствие зад гърба си, Частити рязко се извърна и се стъписа при вида на приведения индианец, наполовина прикрит зад храстите. Прикована под пронизващия му поглед, тя нямаше сили нито да извика, нито да се помръдне. С разтуптяно сърце, Частити преглътна мъчително и едва намери сили да се извърне към фургона.

— Рийд!

Той я погледна и след миг се озова до нея.

— Какво има, Частити?

— Видях индианец…

Тя погледна панически към храстите, където преди миг бе зърнала непознатия. Очите й се разшириха от изумление.

— Вече го няма!

— Видяла си индианец в храстите?

— Да. — Частити дори не осъзнаваше, че трепери. — Беше ей там, в храстите. Не каза нищо. Само ме гледаше.

Тя остана скована от ужас, докато Рийд претърсваше храсталака. След минути той се върна при нея и й каза, свъсил вежди:

— Тръгнал си е. Няма смисъл да се опитвам да го догоня. Не се притеснявай, Частити. Индианските племена не са създавали проблеми от години.

Тя кимна припряно.

— Сигурно.

— Все пак мисля, че ще е най-добре да тръгваме. Колкото по-скоро стигнем до мисията, толкова по-добре. — Рийд замълча и се вторачи в разтрепераната й фигурка. В погледа му Частити видя загриженост, съжаление и цяла буря от емоции, които не можеше да назове. — Съжалявам, Частити — прошепна той. — Не трябваше да те вземам със себе си.

— Моля те, Рийд, не говори така.

— Частити, само да можех…

Внезапно думите му замряха. Рийд стисна зъби и отстъпи крачка назад.

— Трябва да вървим.

Доловила напрежението в гласа му, Частити се огледа припряно и го последва, без да каже и дума.

Частити, само да можех…

Недовършеното изречение все още отекваше в съзнанието му.

Ако можех да върна времето назад и да започнем всичко отначало. Ако можех да изтрия образа на Джени от съзнанието си. Ако можех да повярвам, че няма да те изгубя…

Отново бяха на пътя и конете теглеха фургона с уверена крачка. Частити седеше плътно до него, а топлината на крака й, притиснат към неговия, притъпяваше болката от раната в бедрото му, която все още не беше зараснала напълно. Дори за това я беше излъгал. Не се беше опитал да предотврати битка на живот и смърт, а сам я беше предизвикал с простичките думи: „В името на закона!“.

Но бе допуснал да прояви небрежност. Бе нахлул в дупката на Маккой с мисълта, че партньорът му е заминал за града. И тази грешка едва не му костваше живота.

Е, беше оцелял, но не можеше да каже същото за Маккой. Дори бе успял да предаде партньора му на властта, преди да припадне от болка, а веднага щом се съвзе, прибра и наградата си, без да го е грижа да очевидното презрение в очите на шерифа.

Дали щеше да види същото това презрение и в очите на Частити, щом тя научеше истината за него? Скоро щеше да разбере. След онова, което се случи рано тази сутрин, беше повече от ясно, че трябва да я отведе в мисията колкото е възможно по-скоро. Защото при вида на Търнър и Бартел, които препускаха към тях по пътя, по гръбнака му бяха плъзнали ледени иглички — поредната проява на безпогрешния му инстинкт, който с времето се беше научил да не подценява. А индианците, които изчезваха така внезапно, както се и появяваха, бяха още едно опасно усложнение, с което трябваше да се съобразява.

Рийд погледна Частити. Беше свъсила вежди в замислена гримаса. Плъзна ръка около талията й и докосна устните й със своите.

Обичаше тази жена. Дълго време бе отказвал да признае тази истина пред себе си по безброй причини, които сега му се струваха маловажни. Изпитваше крещяща нужда да й го каже. Частити трябваше да знае, че…

Внезапно Рийд долови тропот на конски копита. Вдигна рязко глава и видя ездачите, които препускаха в далечината.

Дали не бяха индианци?

Не. Рийд замръзна. Ръката му неволно отпусна скованите рамене на Частити. Сега почти му се искаше да са индианци.

Рийд посегна и свали предпазителя на лъскавия револвер, скрит под седалката. За миг ръката му докосна гладката повърхност на пушката до него. Надяваше се да не се наложи да ги използва.

С изострени до крайност сетива, Рийд впери поглед в приближаващите ездачи. Бяха петима. Броят им съвпадаше. Напрегна погледа си, за да различи чертите на водача им. Беше строен, среден на ръст. Това също съвпадаше. Двамата мъже, които яздеха покрай него, бяха същите, които срещнаха сутринта. Рийд спря конете и зачака.

Само един поглед към водача им отблизо му стигаше. Беше Морган…