Илейн Барбиери - Непорочност

— Вие няма ли да се присъедините към нас?

— Не — отвърна мъжът на име Бартел. — Водим цяло стадо с животни.

Рийд изглеждаше изненадан.

— Нима индианците нямат нищо против да отглеждате добитък на тяхна територия?

Отговори му мъжът на име Търнър:

— Индианците са дяволски добри съседи, ако знаеш как да се оправяш с тях. А нашият шеф определено знае.

— Шефът ви?

— Аха — Търнър внезапно обърна коня си и препусна напред, а последните му думи едва стигнаха до тях. — Продължавайте напред и ще стигнете до разклона, за който ви говорех.

— Благодаря ви, господа.

— Радвам се, че се запознахме, отче… мадам.

Озадачена от бързината, с която мъжете изчезнаха от погледа им, Частити се обърна смръщено към Рийд. Видя решителната извивка на челюстта му и кой знае защо, кожата й настръхна.

— Тези хора… — подхвана несигурно тя.

— Не се притеснявай от тях. С мен си в безопасност. — Рийд рязко дръпна юздите и конете се понесоха напред. — Скоро ще бъдем в мисията.

Мрачната решимост в гласа му обаче не убягна от вниманието й.

Веднага щом се отдалечиха на сигурно разстояние от фургона, Търнър спря коня си и се ухили доволно на Бартел.

— О, радвам се, че ви срещнахме… мадам. — Той гръмко се изсмя.

Бартел премигна объркано насреща му.

— Наистина ли мислиш, че е тя?

— Коя друга би могла да е? — Усмивката на Търнър се стопи. — Нали Уолкър ни я описа. Колко жени си мислиш, че има с такава огненочервена коса и млечнобяла кожа? И колко от тях приличат на църковни хористки и са минали през Седалия преди няколко дни?

— Но Уолкър не спомена, че имала съпруг.

— Сигурно не е знаел. Но Морган обичайно не се притеснява от съпрузи, когато си науми да свали някоя жена.

— Аха, ама колко от мъжете приличат на тоя приятел, Фарел?

— Фарел е свещеник, за бога! Няма значение колко е едър и силен! Той изобщо не може да се мери с Морган!

— Не знам… Стори ми се, че има нещо в него… Видя ли очите му? Господи, никога не съм виждал свещеник с такъв леден поглед.

Търнър се изхили пренебрежително.

— Щом се притесняваш от очите му, кажи го на Морган, като се изправиш пред него, защото аз веднага тръгвам към лагера.

— Ами стадото?

— Да вървят по дяволите проклетите говеда! Морган толкова ще се зарадва, като му кажем на какво сме се натъкнали, че мигом ще забрави за тях. И даже ще ни бъде благодарен, че заради нас не я е изпуснал. Не, ти ако искаш върви да търсиш говедата, но аз няма да изпусна тая възможност. Връщам се в лагера.

Търнър пришпори бясно коня си напред и остави слисания Бартел в прашната диря зад гърба си.

Нещо не беше наред.

Рийд оглеждаше напрегнато спокойния наглед пейзаж. Двамата ездачи отдавна бяха излезли от полезрението му, но това никак не го успокояваше. Изражението на лицата им го караше да стои нащрек. Описанията на хора от бандата на Морган, които бе чувал, бяха толкова смътни, че можеха да паснат за който и да било мъж, включително и на тези двамата. От разлепените по улиците постери познаваше единствено лицето на самия Морган, но хладните тръпки по гръбнака му досега не го бяха подвеждали.

Още повече го тревожеше начинът, по който гледаха Частити. Задаваха твърде много въпроси, а те самите отговаряха мъгляво, щом ги попиташе нещо.

Той погледна крадешком към Частити. Стори му се напрегната и скована. Дори и тя, с нейната неопитна и наивна натура, бе почувствала дебнещата ги опасност.

Рийд изруга наум. Помнеше с какви безумни доводи бе взел решение да я поведе със себе си в тази опасна и непредвидима игра. В индианската мисия очакваха да пристигнат свещеник и неговата съпруга — и той бе решил да им даде именно свещеник и съпругата му. Частити щеше да му служи за прикритие, докато свърши онова, за което в действителност бе дошъл. Дълго време си беше втълпявал, че затова я е взел със себе си, а истината беше, че просто нямаше сили да я остави да си отиде.

Стомахът му се сви на възел. Вече бе загубил заради Морган или някой като него една жена, която обичаше с цялото си сърце. Нямаше да позволи това да се повтори. Трябваше час по-скоро да откара Частити в мисията. Там поне щеше да е в безопасност.

Рийд напрегна съзнанието си, за да си припомни разгърнатата карта, която Дженкинс му беше дал. Ако си спомняше добре, разклонът трябваше да е на няколко часа път оттук.

Той дръпна решително юздите и конете се понесоха бодро напред. Колелата затракаха по-учестено и фургонът заподскача по прашния път.