Илейн Барбиери - Непорочност

Рийд отново разгледа мислено картата на Дженкинс. Ако не грешеше, трябваше да се натъкне на лагера на Морган по някое време този ден. Вече бе решил да огледа толкова бързо, колкото му е възможно.

Докато впрягаше конете, Рийд видя Частити, която се връщаше от потока. Сърцето му подскочи при вида й. Току-що изкъпана, кожата й изглеждаше почти прозрачна. Косите й бяха свободно прихванати на тила и блестяха ослепително на светлината на утринното слънце. Изглеждаше сериозна, потънала в някакви свои си мисли. А докато я гледаше, тя посегна към златния медальон на гърдите си и го стисна в дланта си.

… и в този момент Рийд си спомни…

Той преглътна с усилие. Яснотата на този спомен накара сърцето му да забие по-учестено. Беше преди година. Той бе тръгнал по следите на един крадец на добитък в Тексас, който нападаше ранчота на юг. Именно тогава бе минал покрай лагера на търговци на добитък. Бе попитал за шефа и го упътиха да върви напред. Вече бе разбрал, каквото му трябваше, и се готвеше да си върви, когато към него препусна шефът. За негово изумление се оказа, че е жена. Размениха само няколко думи. Тя бе нахлупила шапката си ниско над челото, но отдалече се виждаше, че е висока и стройна. На пръв поглед беше трудно да се различи, че е жена, ако не беше дългата, руса коса, която се развяваше подире й… и златният, сърцевиден медальон, който проблясваше от разтвореното й деколте. Рийд помнеше, че през цялото време лицето й оставаше в сянка. Не бе успял да я огледа добре, но си спомняше гордата й осанка на седлото, докато надзираваше мъжете, които отделяха годния добитък от негодния. Беше свъсила вежди, и докато той я наблюдаваше, жената посегна и стисна златния медальон в дланта си. Все още го държеше, когато Рийд обърна коня си и си тръгна.

Рийд преглътна с усилие. Частити се оказваше права. Беше почувствала, че сестра й е наблизо. Но същото се отнасяше и за Морган.

Рийд вторачи поглед в Частити. Трябваше ли да й каже? Толкова много неща зависеха от следващите няколко дни.

Внезапно той осъзна колко абсурдна е тази мисъл. Още няколко лъжи…

Частити се приближаваше към него и лицето й се озари от усмивка. Сега малкото часове, преди да й разкрие истинската си същност, му се струваха още по-безценни.

Изведнъж пред очите му изникна неподвижния, размазан от копита силует на Джени и гърлото му се сви от болка. Частити бе преследвана от спомени. Време беше да ги остави да почиват.

Но той също живееше със своите болезнени спомени.

Рийд откъсна поглед от Частити и пристегна здраво хомота на коня. Имаше нужда от време, за да се овладее. Най-после намери сили да погледне отново Частити и си наложи да се усмихне.

— Готова ли си да тръгваме?

Той пристъпи към нея и, внезапно почувствал сладкия й аромат, не се сдържа да не плъзне ръка около талията й. Тя се притисна доверчиво към него и възелът в гърлото му още по-осезателно напомни за себе си.

Златният медальон на гърдите й проблясваше ослепително, сякаш се надсмиваше над фалшивата му усмивка, докато докосваше устните й със своите и я повдигаше към седалката на капрата.

Наоколо се долавяше натрапчивата миризма на кръв.

Вече на седлото, Бартел огледа смръщено стадото пред себе си. Пет говеда — не, шест — лежаха на земята, разкъсани и окървавени. Още няколко други едва се държаха на краката си и кървяха обилно. Такава сцена бе заварил, когато се събуди и отиде да види стадото, което след броени минути би трябвало да подкарат обратно към лагера.

Стъписан, Бартел бе препуснал обратно, за да опише видяното на Търнър. Вбеси се, че спътникът му още спи, и безцеремонно го повлече да види резултата от нощните атаки на хищниците. Търнър обаче още гледаше като отнесен, видимо замаян от съня.

Въпреки пронизващия утринен бриз, изпод шапката му потекоха едри струйки пот. Бартел се обърна към Търнър и отдавна небръснатото му лице се сгърчи в ядна гримаса:

— Ти си виновен! — извика той. — Аз исках още вчера да откараме проклетите говеда обратно в лагера! А виж сега какво се случи!

— Я се съвземи! Това да не е краят на света, а? Е, загубихме няколко говеда. Какво толкова е станало?

— Не са само говедата… — Бартел отново хвърли поглед към окървавените животни. Не можеше да повярва, че е могъл да проспи атаката на хищниците. Той си пое дълбоко дъх. — Кой знае колко време ще ни отнеме да съберем отново стадото. Морган ще ни убие.

— Знаеш ли какво, Бартел? Гади ми се от тебе!

— Нима? — озъби се Бартел. Търнър го биваше по приказките, но изправеше ли се пред Морган, надменността му мигом се стопяваше. Писнало му беше да прикрива мързела на Търнър и не можеше да си прости, задето се бе оказал такъв глупак, че да му позволи да го въвлече в ситуация, която се влошаваше с всяка изминала минута. Бартел погледна спътника си в очите и изрече с леден глас: — Слушай сега какво ще ти кажа. Веднага ще заобиколим стадото, ще го съберем и ще го откараме при Морган. В противен случай аз сам ще се върна в лагера. А направя ли го, няма начин да живееш достатъчно, за да си вземеш дела, когато Морган продаде добитъка.