Илейн Барбиери - Непорочност

Как би могла да му обясни какво изпитва? Как би могла да му каже, че през тъмните часове на свирепата буря е открила една болезнена истина — че в неговите обятия е намерила онзи пристан, за който е мечтала цял живот, без дори да подозира? Как можеше да му обясни, че докато лежеше до него, притиснала тяло в неговото, за нея нямаше минало и бъдеще, а само настоящето и шеметните емоции, които той извикваше в душата и плътта й? Как да му заяви, че докато стои тук до него сега, а той я гледа така, сякаш на този свят няма нищо по-важно от тях двамата, й се иска този миг да трае вечно?

Как да му обясни всичко това и със следващия си дъх да му каже, че скоро ще трябва да се сбогуват?

— Частити, мила, моля те, не се измъчвай.

— О, Рийд, иска ми се…

В очите му проблеснаха противоречиви чувства, щом думите на Частити заглъхнаха. Рийд съумя да се овладее и прошепна бавно:

— Ти трябва да свършиш някои неща. Аз също. И двамата сме обречени да следваме пътищата си, които водят в различни посоки. — Рийд улови ръцете й в дланите си и продължи настойчиво: — Но тук и сега не е нужно да мислим за това. В момента това място е само наше. И днешният ден ни принадлежи. Има дълги часове до утре. Сега сме само двамата, Частити.

Рийд я притегли в обятията си и я притисна горещо към себе си. Частити почувства тръпката, преминала по силното му тяло, и вдигна очи към лицето му. Видя болката в погледа му и в гърлото й заседна тръпчив възел. Неговата мъка беше и нейна. Тя повдигна устни към неговите. Плъзна ръце в косата му и привлече главата му към себе си. Разтвори устни, за да вкуси целувката му, отдавайки му себе си и цялата си любов.

— Какво ли правят сега?

Търнър гръмко се изсмя. Слънцето вече залязваше. Бяха наклали огън и разпънали спалните си чували на място, където жаркото слънце и свежият бриз бяха изсушили влагата по земята. По всичко личеше, че нощта ще е топла и мека. Господи, нямаше какво повече да искат от живота!

Търнър отхапа грамаден къс от пастърмата и го сдъвка с доволна усмивка.

— Обзалагам се, че Морган вече е подивял. Сигурно цял ден е впрягал Симънс и Уолкър и е поглеждал през рамо дали не се връщаме.

— Сигурно, само че не виждам защо ти е толкова смешно. — Бартел се намръщи. — Не ми се мисли какво ни чака, като се върнем, ако Морган наистина е откачил.

— Страх ли те хваща, Бартел? — изсумтя насмешливо Търнър.

— Този път наистина ни вкара в голяма беля — отвърна му сприхаво Бартел. — Не знам как се оставих да ме въвлечеш в това! — Той погледна животните, които пасяха наблизо. Опасенията от последиците на постъпката им го разяждаха все по-силно с напредването на деня. Беше се оказало, че говедата чакат на хълма, точно както Търнър бе предрекъл. Двамата ги бяха подкарали при другите и после бяха прекарали най-мързеливия следобед в живота си. През повечето време Търнър бе унесен в дрямка, но той самият нямаше този късмет. Просто лежеше буден и мислеше.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Търнър? — обади се внезапно Бартел. — Мислиш се за по-умен от Морган, но не си.

— Изобщо няма да те слушам.

— Но ще е по-добре да ме чуеш! Имах доста време за размисъл, докато ти проспиваше следобеда. Трябва да съм бил луд, за да те оставя да ме въвлечеш във всичко това! По дяволите, ако не се смрачаваше, още сега щях да подкарам животните към лагера!

— Хубаво! Само че вече е тъмно и няма смисъл да го правиш. Знаеш го не по-зле от мен.

Бартел се озъби ядно.

— Отпусни се! Морган няма да ни стори нищо! Толкова бърза да се върне в Седалия, че не може да си позволи усложнения. — Търнър се усмихна. — Морган се нуждае от нас. А когато вече няма да има нужда от нас, аз отдавна вече ще съм си плюл на петите.

Бартел посегна към манерката си и отпи широка глътка. Водата беше топла и имаше вкус на застояло. Той я изплю. После погледна Търнър, който все още го гледаше вторачено.

— Какво ме зяпаш, Търнър?

— Няма смисъл да се тормозиш толкова. Утре се връщаме в лагера.

— При изгрев слънце.

— Господи, нищо подобно!

— Казах по изгрев слънце, по дяволите! — Лицето на Бартел гореше от гняв. — И ако ми създаваш проблеми, ще те накарам да съжаляваш!

Търнър замръзна.

— Това заплаха ли е?

— Тръгваме към лагера по изгрев слънце и точка. — Бартел внезапно стана и навлезе в храсталака, извън полезрението на Търнър.

Стаята тънеше в тишина. Бяха вечеряли в пълно мълчание. Масата също бе почистена в напрегната тишина. Тишината тежеше от лоши предчувствия и нито Уолкър, нито пък Симънс се осмеляваха да погледнат Морган в очите. Плашеше ги онова, което очакваха да видят.