Илейн Барбиери - Непорочност

А когато минути по-късно мъжете се отправиха към вратата, Морган почувства погледа на Кончита, прикован в гърба му. Обърна се и й се усмихна на раздяла. Усмивката му обаче мигом се стопи, щом затвори вратата зад гърба си.

Вървяха към кошарата, когато Уолкър се изхили до него.

— Ти явно знаеш как да се оправяш с жените! Снощи си мислех, че няма начин да я спечелиш отново. Наистина ли мислиш да я вземеш в Седалия, ако се върнеш?

— Не ако се върна, а като се върна.

Уолкър изглеждаше изненадан.

— През цялото време си мислех, че само я баламосваш! — Уолкър поклати невярващо глава. — Значи наистина ще я вземеш.

— Как ли пък не!

— К-какво каза? — Уолкър изглеждаше объркан.

— Имам лична среща в Седалия и Кончита е последният човек, когото бих взел със себе си.

— С червенокосата жена…

— Точно така.

— Сигурен ли си, че ще си струва да биеш толкова път заради нея?

— Дяволски съм сигурен!

— А какво ще правиш, ако жената… има други планове?

— Бързо ще ги промени.

— Не си губиш времето, нали?

— Не и когато наистина желая нещо.

— А сега желаеш нея?

— Почти толкова, колкото ще я накарам тя да ме желае.

— Самонадеяно копеле — поклати глава Уолкър.

Морган се усмихна и погледът му се насочи към другите мъже, които вече хвърляха железата в огъня.

— Самонадеян — може би, но…

И в този миг усмивката му замръзна. Кошарата зееше празна иззад отворената врата, а наоколо нямаше и помен от животно.

— По дяволите! — Лицето му се изкриви от гняв. — Стадото трябва да се е подплашило от бурята. — Той се обърна обвинително към Търнър. — Казвах ти, че оградата трябва да се поправи. Вече може да са на мили оттук. — Морган си пое дълбоко дъх и извика: — Търнър и Бартел! Оседлайте веднага конете си и намерете проклетото стадо! И не се връщайте, докато не откриете и последното животно!

Морган изчака двамата мъже да се размърдат неохотно при думите му и се обърна към Уолкър, вече съвсем забравил за досегашния им разговор:

— Ако не ми доведат стадото, живи ще ги одера! — изръмжа заканително той и, посинял от гняв, се запъти към кошарата.

Слънцето блестеше ослепително. Свирепата буря бе секнала през нощта и пътят вече засъхваше под лъчите на прежурящото слънце. Конете теглеха фургона със свежи сили.

Рийд погледна крадешком към Частити, която седеше край него и наблюдаваше с любопитство дивия пейзаж. Радваше се, че се събуди пръв тази сутрин. Така бе получил възможност да я погледа и да размисли трезво. Но тя се бе събудила твърде рано, за да може той да осмисли пълно събитията от изминалия ден и нощта. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че никога няма да се насити на тази жена.

Частити бе понечила да заговори, а той бе погълнал думите й с целувка. Беше се обърнала към него, а той я бе притиснал в прегръдките си. Беше му се отдала, а той бе погълнал красотата й с цялата си страст. Влудяваше го моментът, когато бе принуден най-накрая да се откъсне от нея и да намъкне свещеническите си одежди, за да се отправят отново на път.

Незнайно защо, почти не бяха разговаряли през изминалите часове от деня. Рийд знаеше, че трябва внимателно да следи пейзажа на местността, за да изпълни напътствията на Дженкинс с колкото е възможно по-малко отклонения. Заради това си бе наложил да изхвърли всякакви лични мисли от съзнанието си. А преди известно време, когато за последно бе погледнал Частити, смътно бе забелязал, че тя изглежда замислена.

Явно почувствала погледа му, тя се обърна към него и дъхът му секна. Косите й, които сега се спускаха свободно по раменете, галеха нежно грациозната извивка на шията й. В замисления й поглед проблясваха зелени искрици, млечно бялата й кожа бе поруменяла от слънчевите лъчи, а розовите й устни бяха разтворени в безмълвна покана. Хрумна му, че никога не е виждал по-красива жена, отколкото бе Частити в този момент. А щом докосна устните й със своите, едва се сдържа да не я вземе там и тогава.

Но с всеки изтекъл час от сутринта, позата на Частити ставаше все по-скована. В момента стискаше мълчаливо златния медальон в дланта си. Присвила устни в решителна гримаса, тя наблюдаваше околния пейзаж, но сякаш бе сляпа за него.

Рийд докосна деликатно ръката й, отпусната в скута, и меко я попита:

— Какво не е наред, Частити?

Тя се обърна към него. Изглеждаше някак несигурна.

— Не знам. Има нещо в тази местност… Изглежда ми позната, макар че никога преди не съм била тук.