Илейн Барбиери - Непорочност

— Той не е откачен.

— Нима? — Търнър повдигна насмешливо вежди. — А какво си мислиш, че щеше да стане, ако бяхме отказали да търсим добитъка, след като ни нареди?

Бартел сви рамене.

— Нямам представа. И не ми се ще да разбирам.

— Аз обаче ще ти кажа. Морган щеше да извади револвера си и да ни остави на място.

— Не би стигнал толкова далече.

— Ти би ли заложил живота си?

Бартел замълча.

— Така си и мислех.

— Е, и какво ще направиш?

— Аз ли? — Търнър вдигна рамене. — Нямам намерение да правя каквото и да е, докато не продаде проклетото стадо и не получа дела си от парите. А после ще си плюя на петите и…

— Ще сгрешиш — прекъсна го Бартел и повдигна шапката си, за да избърше потта от голото си теме. — И двамата знаем какво тормози Морган и то няма нищо общо с проклетия добитък или…

— О, я стига! Писна ми да слушам за оная червенокоса жена!

— Няколко часа с нея и Морган отново ще заприлича на себе си. Никога ли не си си падал по някоя жена?

— Не, не и като него. По дяволите, за мен всички жени са еднакви!

— Той ще се успокои.

— Стига всичко да се развие според плановете му.

— Никога не съм виждал жена да го отблъсне.

— Може и да не си, но може пък тази да е първата. Каквото ще да става, но тази вечер няма да се върна в лагера.

— Какво искаш да кажеш?

— Нито пък ти.

— Говори само за себе си!

— Почакай малко! Изслушай ме! — озъби се Търнър. — Морган ни каза да не се връщаме, докато не намерим и последното животно от стадото, нали така?

— Аха.

— Е, да предположим, че ни е отнело малко повече време да ги намерим. Ще се върнем утре, и то късничко, и ще заведем всичките говеда, както ни заръча. Дотогава момчетата трябва да са жигосали другите животни. Морган само ще си получи заслуженото, ако свърши и нашата работа.

Бартел не му отговори.

— Какво би могъл да ни каже Морган? Нали той сам нареди да не се връщаме, ако не намерим и последното говедо!

— Първо ще трябва да ги намерим, което може и да не се окаже толкова лесно, колкото си мислиш.

— До час ще си пасат кротко на някоя тучна ливада.

— Откъде си толкова сигурен?

— Погледни ей там. — Търнър посочи едно обрасло с трева хълмче в далечината. — Искаш ли да се обзаложим, че ще намерим всичките говеда да ни чакат там?

— И какво ще правим после?

— Просто ще полегнем под някое сенчесто дърво и ще си отпочинем.

Бартел замълча. Беше му писнало от прищевките на Морган не по-малко, отколкото на Търнър. И не по-малко от Търнър щеше да се радва да изиграе Морган. И освен това, какво наистина би могъл да им каже Морган, ако двамата с Търнър се появяха с всичкия добитък, точно както им бе наредил? Бартел сви рамене:

— Струва ми се добра идея.

— Хващам се на бас, че в момента нещастниците в лагера се потят над железата.

— И ругаят бурята…

Развеселен от тази мисъл, Търнър се изхили и пришпори коня си в галоп.

Светлината на деня вече избледняваше. Рийд бе спрял конете за през нощта. Той остана да се погрижи за животните, а Частити се спусна по брега на мъничкия поток, край който бяха спрели да пренощуват.

Частити се взираше с любопитство с блестящата повърхност на водата, в която се отразяваха последните лъчи на залязващото слънце. Заля я вселена от чувства, които не би могла да облече в думи. Беше тръгнала с Рийд на път към мисията, а ето че най-после бе приела онази част от миналото си, която никога не беше подозирала, че ще погребе и ще остави да почива в мир. В онзи паметен ден, когато бе навлязла в разпенените води на придошлата река, се бе изправила срещу най-страховития си кошмар — и го беше победила завинаги. Никога повече нямаше да бъде роб на миналото си.

Но сега с всеки изминал час я заливаха нови и нови усещания. Лъчите на слънцето, които галеха раменете й, ароматът на треви и поля, безбрежността на дивия пейзаж, който я заобикаляше отвсякъде и онова шеметно чувство за неограничена свобода, което изпълваше гърдите й и стопляше сърцето й — всичко това й бе познато по някакъв необясним начин. Имаше странното усещане, че се прибира у дома.

Внезапно осъзнала, че трепери, Частити вдигна ръка и докосна влажната следа от сълзата, която се стичаше по бузата й. Ненадейно я сепна шум от нечии стъпки зад гърба й.

До нея застана Рийд, а сините му очи се взираха в нея така настойчиво, сякаш искаха да докоснат душата й.

— Защо плачеш?

Тя избегна погледа му.

— Не плача.

Рийд избърса влажната пътечка по лицето й.