Илейн Барбиери - Непорочност

Денят бе изминал много бавно, и през цялото време Морган безмилостно ги впрягаше да работят, но никой от тях не бе посмял да се оплаква, защото и той самият работеше наравно с тях също толкова неуморно, колкото и те. Напрежението бе започнало да се покачва към обяд. Уолкър даже не искаше да си спомня колко пъти му се беше случило да вдигне глава и да види Морган, вторачил поглед в хоризонта. И с всеки следващ път възелът в стомаха му се затягаше.

Уолкър изруга наум. Имаше чувството, че Морган е разбрал не по-зле от него, че е сгрешил, като изпрати точно Бартел и Търнър да търсят стадото. Усещаше също, че Морган подозира, също както и той самият, какво трябва да се е случило. Нямаше начин животните да са избягали толкова надалече, че да не могат да ги докарат преди залез слънце. Онези типове явно си мислеха, че ще дадат добър урок на Морган и в същото време ще отърват малко работа.

Уолкър погледна към Морган, който седеше съвсем неподвижно. Погледна крадешком и към мексиканката и видя, че тя е също толкова напрегната, колкото и той. Не му харесваше погледа в очите й и се запита дали Морган осъзнаваше, че тя е по-умна, отколкото я смяташе.

Уолкър се раздвижи нервно и подръпна щръкналия си мустак. Не можеше да се сдържа повече, затова се обърна към Морган:

— Какво си мислиш, че им се е случило?

Погледът на Морган хвърляше гневни мълнии. Младежкото му иначе лице се изкриви от такава злоба, че Уолкър неволно отстъпи крачка назад.

— Проклети копелета! — процеди Морган. — Знаеш не по-зле от мен защо не се връщат още.

Уолкър погледна крадешком към Симънс. След като обаче не срещна никаква подкрепа оттам, се насили да вдигне небрежно рамене.

— Сигурно са се натъкнали на някакъв проблем, който ги е задържал. Все пак сме на индианска територия.

— Индианците нямат навика да създават проблеми, и ти го знаеш!

— Е, все пак…

По лицето на Морган пробяга нервен тик.

— Утре ще докарат проклетите говеда, сякаш нищо не се е случило. Въобразяват си, че са ме надиграли, но този път съм им приготвил малка изненада.

По гръбнака на Уолкър пробяга ледена тръпка.

— Какво имаш предвид?

Тъмните очи на Морган срещнаха неговите. От погледа му лъхаше такъв хлад, че Уолкър неволно потръпна.

— Търнър ще получи един урок.

Уолкър едва преглътна през свитото си гърло.

— Нищо му няма на Търнър. Просто прекара твърде дълго време в лагера. Веднага щом се върне за няколко дни в цивилизацията и има възможност да изпусне малко пара, ще се оправи.

Морган не му отговори. Просто ненадейно се изправи и се насочи с тежки крачки към спалнята си. Уолкър забеляза, че мексиканката го проследи с поглед. А когато вратата се затръшна зад гърба му, погледът й остана прикован след него.

Уолкър погледна Симънс, а после отново мексиканката. Погледът в очите й го накара да пророни:

— Не се притеснявай за Морган. Просто е малко ядосан, това е. На сутринта пак ще е добре.

Кончита го погледна, без да трепне.

— Не си губи времето да ме съжаляваш. По-добре съжалявай Търнър! Той определено е в беда.

Кончита го удостои с последен презрителен поглед, преди да се отправи към вратата на спалнята. Поколеба се само за миг, преди да почука и вирна решително брадичка, щом отвътре я поканиха да влезе.

— Жени! — процеди приглушено Симънс.

Уолкър се обърна към него.

— Не давам пет пари за тая кучка. Знам само, че Търнър е загазил и че Бартел също може да си го отнесе. Затова когато онези двамата се върнат утре, ще гледам да стоя по-далече от тях, за да не отнеса и аз някой куршум.

— Морган откача все повече с всеки изминал ден.

Уолкър погледна припряно към вратата и процеди през зъби:

— Какво ти става бе, човек? Какво ще стане, ако Морган ни чуе? Ще ни убие и двамата!

Симънс срещна погледа му, без да мигне.

— Да… това вече го знам.

Симънс не беше много по приказките, но думите му бяха кратки и смущаващо ясни.

Те все още отекваха в ушите на Уолкър, когато се изправи. Налагаше се спешно да вземе някои важни решения.

Но утрото бе по-мъдро от вечерта.

Слънцето висеше в небето. Денят беше ясен и топъл.

Рийд се огледа внимателно, докато нагласяше свещеническата якичка на врата си, която разяждаше съвестта му все повече с всеки изминал ден. Но никога повече от сега не се бе чувствал така твърдо решен да следва курса, който е поел, или да носи неизменно бялата якичка, която щеше да е най-сигурната закрила за Частити през следващите дни.