Илейн Барбиери - Непорочност

Вбесен, той се отправи към нея с широки крачки.

Не, не отново!

Частити се закова на място. Дори не усещаше бесния дъждовен порой, който се изливаше върху й, след като съзря придошлата река, простряла се пред погледа й. Не можеше да откъсне поглед от беловърхите вълни, които се блъскаха с гръмовен грохот в бреговете на коритото. Този звук се бе запечатал в съзнанието й също толкова ярко, колкото и писъците на Хонести и Пюрити, и ръката на майка й, протегната към нея.

В този момент Рийд я приближи и извика през грохота на водата:

— Кой дявол те накара да излезеш в тази буря? Връщай се във фургона! Вече си мокра до кости!

Частити вирна брадичка и извика обвинително:

— Нали ми каза, че няма да прекосяваме придошла река!

— Сгрешил съм!

Тя издърпа ръката си от силната длан на Рийд, който вече я бе повлякъл към фургона.

— Каза ми, че бурята ще спре и всичко ще е наред!

— Моментът не е подходящ да обсъждаме времето!

Тя отблъсна ръката му, отново протегната към нея, и се опита да потисне обземащия я ужас.

— Искам да си вървя! Ти ме излъга! Каза ми, че дъждът ще спре и ще изгрее слънце. Каза ми също, че няма никаква река и че…

— Достатъчно! Стига вече!

Сварена неподготвена, когато Рийд я вдигна на ръце, Частити отчаяно се бореше да се освободи. Внезапно съпротивата й секна, щом той я притисна към гърдите си, а сините му очи я пронизаха с нетърпящ възражение поглед.

— Стой мирно, по дяволите! Правя го за твое добро!

Внезапно сломена, Частити затвори очи. Искаше да забрави всичко — времето, мъчителната реалност, която не можеше да понесе и бесния ритъм на сърцето на Рийд, докато я носеше на ръце към фургона.

Щом усети бодливата слама под гърба си, Частити отвори очи и видя Рийд, приведен над нея. Той свали шапката си и я загърна плътно в дебелото вълнено одеяло. Видя твърдата извивка на челюстта му, докато отмяташе мокър кичур от лицето й.

— Сгреших, че те взех със себе си. Сега ясно виждам грешката си. Ти не трябваше да си тук. Ти имаш свои цели, а аз си имам мои. Пътищата ни явно са различни, и все пак за известно време си мислех, че… — Той замълча за миг. — Няма значение какво съм мислел. Сгреших.

Зъбите й тракаха толкова неудържимо, че Частити едва успя да пророни:

— Няма да прекося реката!

Погледът на Рийд не трепна.

— Нямаш друг избор.

— Напротив, имам! Ти върви, ако искаш, но аз оставам тук!

— Чуй ме, Частити! — Рийд стисна зъби. — Това не е река. Това е само един препълнен от дъжда поток, дълбок няколко фута!

Частити не му отговори.

— Конете лесно ще го прекосят.

— Сигурно и баща ми си е мислел така.

— Това е минало. Сега сме в настоящето.

— Няма да мина през реката.

— Няма да се върна назад и да загубя два дни. Залогът е твърде голям.

— Не можем да прекосим реката!

— Можем!

— Лъжеш се, Рийд! Вече сгреши, като каза, че дъждът ще спре до сутринта! Сгреши, когато ми каза, че няма река за прекосяване! Сега също грешиш! Не можем да минем през реката! По някакъв начин водата ще ни спре и всичко ще се повтори!

— Няма да се повтори!

— Да, да, да! Всичко ще се случи отново!

— Частити, само ме чуй! — Тя упорито отказваше да го погледне. Рийд сграбчи раменете й и я разтърси. — Погледни ме, Частити!

Тревогата в гласа му, в който се промъкваше нотка на отчаяние, докосна някаква струна дълбоко в душата й. Много бавно, Частити се обърна да го погледне. Дъхът й секна от емоциите, които обагряха лицето му. Гърдите му се повдигаха учестено, ръцете му, впити в плътта на ръцете й, трепереха от вълнение.

— Мислиш ли, че бих те повел през реката, ако мислех, че ни грози опасност? Мислиш ли, че бих рискувал живота ти, ако подозирах, че има някаква вероятност фургонът да се преобърне?

По тялото й отново премина тръпка, но този път тя нямаше нищо общо със студа.

— Довери ми се, Частити. Това е всичко, за което те моля — прошепна дрезгаво Рийд. — Права си. Сгреших, като ти казах, че дъждът ще спре на сутринта. Сгреших също, като ти казах, че няма да прекосяваме река. Но този път не греша. — Той обгърна лицето й с длани и много нежно, сякаш убеждаваше дете, прошепна: — Не знаеш ли, че не бих направил нищо, което да те нарани?

Частити преглътна мъчително. Омразните думи, които никога в живота си не бе изричала, се изтръгнаха от устните й в приглушен шепот:

— Страх ме е.

— Частити… — Погледът му се прикова за кратко в устните й и остави гореща диря по кожата й. Частити видя какво усилие му костваше отново да вдигне очи и да срещне нейните. — Остани тук. Не искам да се притесняваш и няма от какво да се боиш. След няколко минути ще сме в безопасност отсреща и всичко ще бъде наред.