Илейн Барбиери - Непорочност

Рийд стисна здраво медальона в силната си длан. Искаше му се да й каже, че и той чувства ударите на сърцата на сестрите й — но не можеше. Искаше му се да вярва също толкова силно като нея, че са живи — но не можеше. Искаше му се да й каже, че не е изминала целия този път, само за да види мечтите си стъпкани в праха — но щеше да я излъже.

Единственото сърце, чиито удари ясно долавяше, беше това на Частити. То туптеше уверено досами гърдите му и сякаш следваше ударите на собственото му сърце.

Зачервена кожа, която той копнееше да вкуси с устните си… подпухнали клепачи, които жадуваше да успокои с докосване… разтреперани устни, които болезнено му се искаше да притисне с целувка… Повече от всичко на света Рийд искаше да успокои Частити. Искаше да я притисне силно към себе си, плът до плът и дъх в дъх. Искаше да вдиша аромата й, да я погълне, да я направи част от себе си и да прогони всички съмнения и страхове от съзнанието й. Толкова силно я желаеше, че…

Златният медальон сякаш внезапно опари кожата му и Рийд рязко отдръпна ръката си.

Той се насили да изхвърли всички други мисли от съзнанието си и прошепна:

— Тази кошмар вече е минало, Частити. Бурята, която вилнее отвън, скоро ще секне. Няма нужда да прекосяваме придошли реки и не бива да се боиш от утрешния ден.

Частити го гледаше безмълвно.

— Още утре слънцето ще изгрее. Няма от какво да се боиш.

Тя си пое накъсано дъх.

— Ще намеря сестрите си, каквото и да ми струва това. — Частити поклати замислено глава и едва успя да пророни, преди да затвори очи: — Вече не ме е страх.

Рийд я придърпа по-плътно към себе си, завладян от сладко-горчивата болка на мига. Частити не се боеше вече. Рийд я притисна в прегръдките си.

Водовъртежът я влачеше безмилостно надолу и надолу. Потъваше без всякаква надежда за спасение.

— Мамо!

— Майка ти не е тук, мъничката ми, но няма от какво да се боиш. Вече не си сама.

Частити ясно чуваше пронизителния глас, но нямаше сили да отвори очи.

— Намерихме я просната край реката, докторе. Толкова се изплашихме! Стори ни се, че не диша. Бедното дете, толкова е малка и безпомощна… толкова самотна. Мислите ли, че ни чува?

— Откъде би могъл докторът да знае, Пенелопе?

— Напротив, мис Лорънс — отвърна плътен глас. — Смятам, че детето ви чува.

— Казах ли ти, Хариет!

— Никога не пропускаш да кажеш: „Казах ли ти!“.

— Не е вярно!

— О, нима?

— Дами, моля ви!

Пронизителните гласове обаче продължиха да спорят на висок тон и изведнъж я обзе страх. Събра сили и пророни с тъничкото си гласче:

— Хонести… Пюрити…

Гласът й секна.

— За бога, направете нещо, докторе! — В пискливия глас се долавяше нарастваща тревога. — Детето бълнува! Изброява добродетелите! Мислите ли, че ще ум…

— Мис Лорънс, щом не можете да се сдържате, ще ви помоля да напуснете стаята!

Тишина.

— Опитай се да отвориш очи, мила — прозвуча плътният мъжки глас недалече от нея. — Имаш температура и сигурно си имала неприятно изживяване в реката, но ще видиш, че само ако опиташ, ще успееш да отвориш очи.

Частити напрегна клепачите си и след миг видя размазания силует на мъж с посивяла коса и мустаци.

— Добро момиче. Можеш ли да ни кажеш сега как се казваш? Или откъде си?

— Частити.

— Господи, мили боже, отново бълнува…

— Млъквай, Пенелопе!

— Частити? — заговори отново симпатичният доктор с прошарени коси. — Това ли е името ти?

Да.

— Можеш ли да ми отговориш?

Тя кимна, а двете жени, чиито гласове беше чула по-рано, сега се приближиха към нея. Изглеждаха бледи и грозновати, а чертите на лицата им си приличаха. Очите им обаче бяха пълни със съчувствие.

— Не се бой, малката ми… малка Частити — прошепна едната. — Ти не си сама. Ние ще се грижим за теб, докато намерим майка ти.

Гореща сълза се плъзна по бузата й.

— Не плачи, миличка. Моля те, не плачи. Обещаваме ти, че няма да те изоставим. Хариет, моля те, кажи й!

— Обещаваме ти, мила. Даваме ти честната си дума. Никога няма да те изоставим.

Образите избледняваха в съзнанието й.

Дъждът навън продължаваше да плющи.

Частити приседна безмълвно в студения фургон, който се полюшваше равномерно по калния път. Беше прекарала една дълга нощ със спомените от миналото, които натрапчиво се лутаха в мислите й. Беше се събуждала отново и отново, а дъждът продължаваше да плющи по брезентовото платнище на фургона и да събужда у нея отдавна потискани страхове. Но страховете мигом я напускаха, щом усетеше силната ръка на Рийд, сключена сигурно около тялото й, и равномерното повдигане на гърдите му под главата си.