Илейн Барбиери - Непорочност

Кошмарът се беше завърнал!

Частити се чувстваше като животно в клетка между платнените стени на фургона, където Рийд я бе напъхал съвсем безцеремонно преди повече от час. Оттогава дъждът не спираше да се излива като из ведро, а покритата каруца продължаваше уверено да си пробива път по разкаляния път. Частити не спираше да си повтаря, че това не е същият фургон, в който бе пътувала със семейството и сестрите си преди толкова много години. Напомняше си, че макар тази кола смущаващо да приличаше на онази, а дъждът също така неумолимо да се изливаше поройно от небето, ситуацията нямаше нищо общо с онзи съдбовен ден от нейното детство.

Но всички звуци наоколо й бяха така познати. Образите, които неканени се завръщаха в съзнанието й, бяха болезнено чисти и ясни. А гласовете, които преследваха мислите й, бяха мъчително живи:

— Чуваш ли ме, миличка?

— Татко?

— Не, не говори. Само ме чуй. Двамата с мама ще се опитаме да прекосим реката с фургона. Сигурно ще ви пораздрусаме.

— Но мама каза…

— Мама ще управлява фургона, а аз ще водя конете. Тя няма да може да седи при вас, но няма от какво да се боите. Мога ли да разчитам на малкото си съкровище?

— Да, татко. Обичам те, татко!

— Аз също ви обичам и знам, че малките ми момиченца винаги ще са заедно и винаги ще се държат една за друга.

А по-късно, задъханото гласче на Хонести:

— Татко ще ни преведе през реката… Ще ни отведе при чичо доктор…

— Това е добре, защото съм болна…

— И аз.

— Заспивайте вече!

А накрая смелото гласче на Хонести наруши тишината:

— Не се бойте, чувате ли? Татко ще се погрижи за нас.

Частити потръпна от острата болка, която прониза сърцето й.

Не, не искаше повече да си припомня всичко това! Беше твърде късно, за да го промени, а спомените й носеха само болка.

Отново отекна гръм и цялото й тяло се скова. Мълния проряза небето и очите й се разшириха от ужас. Спомените настойчиво напираха в съзнанието й.

Не, нямаше да слуша повече — нито плющящия дъжд, нито бученето на реката! Нямаше да позволи обичните гласове от детството й да я тормозят повече! Достатъчно се бе измъчила!

Частити се отпусна на грубия сламеник и притисна ушите си с длани. Със стиснати зъби и до болка разтуптяно сърце, тя затвори очи.

Назъбени светкавици осветяваха нощното небе, следвани от оглушителни гръмове, а дъждът продължаваше да излива безмилостните си струи над смълчаната земя. С мрачно изражение Рийд седеше в дъното на фургона, недалече от Частити, свита на топка върху бодливия сламеник. Час по-рано, когато погледът му вече не различаваше следата на пътеката сред нощната тъма и плътната дъждовна струя, той най-после бе спрял конете, благодарен за това неканено извинение да отпочине през нощта. После се бе покатерил в закритата кабина на колата, пренебрегвайки нарастващата болка в бедрото си, и бе сменил подгизналите си дрехи със сухи. Съвестта го гризеше за грубото му държание с Частити по-рано през деня. От самото начало знаеше, че тя няма никакъв опит с примитивните пътища в тази част на страната. Беше много млада и едва ли е била подготвена за ожесточения порой, който се изля над главите им, или пък за онова мъчително чувство за безпомощност, която природните стихии обикновено извикваха у хората.

Частити дори не повдигна глава да го погледне. Не бяха разменили и дума, откакто я набута под навеса на платнището преди часове. Рийд нямаше представа какво посрещане да очаква, когато се качи при нея, но не беше подготвен да я види така. Свита на кълбо върху сламата на пода, тя дори не беше помръднала, откакто бе при нея. Нито нощната тъмнина, нито пък вдигнатото до раменете й одеяло можеха да прикрият мъчителното треперене на раменете й или пък неестествената поза на ръцете й, притиснати към ушите.

Рийд отново се поддаде на гнева. Тази жена се държеше като дете!

Гневът обаче бавно избледня. Не, имаше и нещо друго. Частити очевидно се измъчваше от нещо далеч по-сериозно от гневния порой.

Изтрещя поредната мълния. Светлината изпълни закритата кабина на фургона и изведнъж стана светло като ден. Частити простена. Не, това не можеше да продължава повече! Рийд изруга наум и приседна на грубия сламеник край нея. Сграбчи решително раменете й и я обърна към себе си. Свъси вежди, внезапно проумял, че тя все още е с подгизналата си от дъжда рокля.

Но неестествената бледност на лицето й го смущаваше повече от всичко останало.