Илейн Барбиери - Непорочност

Сигурно беше луд да я вземе със себе си! Какво, по дяволите, го бе накарало да повярва, че безумната й лъжа би могла да проработи в негова полза?

Сега Рийд се виждаше принуден да приеме очевидното. Частити беше ужасена. Не беше подготвен за животинския страх в очите й, когато преди няколко часа потеглиха с колата. Не беше пропуснал да забележи колко кураж й беше нужен, за да се покатери на седалката до него, нито пък как цялата се скова от ужас, щом колелетата затрополиха по пътя. Той съзнателно се опитваше да не обръща внимание на тревожните й погледи, докато оглеждаше терена и мислено го сравняваше с маршрута на Дженкинс.

Рийд стисна зъби. Още само ден… или може би два, и щеше да е съвсем близо до скривалището на Морган. Индианската мисия беше доста надалече в северна посока, но планът на Рийд беше съвсем простичък. Ако случайно се натъкнеше на Морган или на някой от неговата банда, щеше просто да се престори, че е объркал пътя. Свещеническата му якичка и невинното изражение на Частити несъмнено щяха да потвърдят версията му. За момента му беше нужно само да обходи околността, за да се запознае с терена, на който се помещаваше лагера на Морган. А после щеше да се отправи директно към мисията, където да се освободи от Частити и цялата си маскировка.

И тогава ловецът на глави Рийд Фарел щеше да се справи веднъж завинаги с Уил Морган — крадеца и убиеца.

Дължеше това на Джени.

Вкопчен в тази мъчителна, болезнена мисъл, Рийд отново огледа изпитателно пребледнялото лице на Частити. Ръката й здраво притискаше мъничкия медальон на гърдите й. Защо ли този жест го смущаваше толкова? Къде го беше виждал преди?

Над главите им отекна гръм, последван от светкавица. Въздухът беше толкова тежък, че несъмнено само след минути щеше да ги връхлети жестока буря.

Частити трепереше.

— Какво има? — попита я Рийд. — Боиш се от бурята ли?

Частити само премигна. Ръката й вяло отпусна медальона.

— Не.

По дяволите, дори слепец можеше да види, че се бои, а той нямаше време за детински страхове.

— Можеш да седнеш отзад, ако завали — избоботи грубо той. — Там ще си на сухо.

Тя поклати глава, а от небето се отрониха първите капки дъжд.

— По-добре ще е да ме послушаш. Както е тръгнало, сигурно ще се изсипе истински порой.

Частити вирна упорито брадичка.

— Не се боя да се намокря.

Рийд огледа изпитателно решителното изражение на лицето й.

— Би било детинско от твоя страна да останеш тук по време на бурята.

— Но ти ще останеш тук, нали?

Рийд беше изумен от безсмислената й настойчивост.

— Аз няма да се намокря. Имам дъждобран.

— Тогава и аз ще се пъхна под него.

— Не можеш. Тогава и двамата ще се намокрим.

Отново отекна гръм и дъждът се изсипа като из ведро. Рийд посегна към найлоновия дъждобран под седалката си и извика:

— Отивай отзад!

— Не.

Едри капки дъжд се сипеха безпощадно върху им. За броени секунди огнените кичури на косата й подгизнаха. Блестящи струйки вода се стичаха неудържимо по лицето й. Дрехите й също се просмукаха с вода, но Частити не се и помръдваше.

— Върви отзад, Частити!

Тя отново отказа да се помръдне, а тялото й видимо трепереше. Вбесен от ненадейното й своенравие, Рийд спря конете. Само за миг се озова на калната пътека и я смъкна от седалката, въпреки настойчивите й протести. Дръпна я към задната част на фургона и безапелационно я напъха вътре. Спря се само за миг, за да я инструктира с леден глас:

— Не знам за какво е всичко това, но ще останеш тук, където поне е сухо, докато дъждът не спре. Разбра ли ме?

Дъждовни капки се стичаха към извивката на брадичката й, докато отвръщаше на гневния му поглед. Тънки струйки се стичаха по млечно бялата й кожа, следваха извивката на челюстта й, после линията на тънката й шия, и накрая се губеха в меката плът на деколтето й. Рийд преглътна мъчително и с усилие на волята извърна погледа си към притъмнялото небе, където в този миг отекна нова мълния и освети за миг притихналата околност. Рийд я погледна отново и повтори, този път по-меко:

— Разбра ли ме?

Частити не се помръдна.

И не му отговори.

Рийд й обърна гръб и се върна на мястото си на капрата. Въздъхна уморено и отново пришпори двойката коне по разкаляната пътека.

Навън валеше.

Кончита погледна през прозореца и видя калните локви, които веднага се оформиха около кошарите с добитъка. Приглушен мъжки смях я накара да се обърне към масата, където се хранеха мъжете. Морган седеше начело на масата и обираше последните остатъци от задушеното в чинията си, което тя самата бе приготвила. Мъжете разговаряха тихичко, без дори да поглеждат към нея.