Илейн Барбиери - Непорочност

Морган хвърли още един поглед през прозореца, за да види дали хората му вече не са тръгнали да се прибират, и се обърна към Кончита, която вече пристъпваше към него. Само след миг тя се озова до него и притисна стройното си тяло към неговото. Тъмните й очи блестяха сладострастно, докато шепнеше задъхано в ухото му:

— Обичаш ли ме, Морган?

Да я обича? Кончита се отърка предизвикателно в него и Морган почувства позната тръпка в слабините си. Хрумна му, че би могло да се окаже забавно да й каже, че тя е последната мисъл в главата му, откакто се е върнал от Седалия и че вече крои планове да я замени, или пък че онова, което изпитва в нейно присъствие, няма нищо общо с любовта. Но нямаше да го направи — още не. И даже щеше да й каже, че я обича, ако това искаше да чуе.

Морган вторачи поглед в лицето на Кончита. Изпита първично задоволство, когато видя устните й да се разтварят. Задавеният стон, който се изтръгна от устните й, щом посегна да помилва гърдите й, беше точно реакцията, която очакваше от нея. Той сграбчи ръката й и почувства как тя потръпна, докато я влачеше забързано към спалнята.

Морган затръшна вратата зад гърба си и придърпа Кончета в обятията си. И в този миг му хрумна, че дори не се наложи да изрече лъжливото си обяснение в любов.

Това никак не й харесваше.

С всеки изминал миг небето ставаше все по-заплашително. Свежият допреди малко въздух сега тежеше от предчувствие за дъжд, а птичите песни покрай пътеката бяха утихнали. В далечината отекна гръм, а на хоризонта се разцепи от светкавица.

Частити почувства смразяваща тръпка по гръбнака си, докато закритата кола навлизаше все по-навътре в индианските територии. Двамата с Рийд бяха пристигнали в Бакстър Спрингс рано сутринта. Рийд не искаше да губи време, за да обезопасява пътническия фургон и да го снабдява със запаси. Явно нямаше търпение да тръгнат на път. Няколкото думи, които бе успяла да размени с местните в града, потвърдиха думите на Рийд за неприкритата омраза към индианците и окаяното състояние на мисията, която отец Стайлс бе отворил преди години. Частити разбираше желанието на Рийд да тръгне натам час по-скоро, и все пак…

Частити погледна крадешком към Рийд, който седеше до нея и безмълвно държеше поводите на конете. През целия следобед, откакто бяха на път, лицето му беше неподвижно и сериозно, погледът му хладно изучаваше дивия пейзаж, а ръцете му държаха твърдо и уверено юздите. И все пак, докато го наблюдаваше безмълвно, Частити почувства, че не може повече да преглъща въпросите, които отдавна терзаеха съзнанието й. Промяната, която бе претърпял от онзи първи ден, когато се качи на влака преди по-малко от седмица, сега беше по-видима от всякога. В този момент, докато седеше изправен и гладко избръснат, с бистър поглед и чиста, светла коса, която се спускаше на непокорни кичури по тила му, и цялата му стойка излъчваше увереност и неприкрита мъжка сила, той сякаш нямаше нищо общо с прегърбения, брадясал свещеник, от когото бе потърсила помощ преди няколко дни. Очите му бяха спокойни и сини, а в уверения му поглед се четеше онази безкомпромисна решимост, която го бе подтикнала да тръгне на път с незараснала рана на крака.

Но промяната у него не беше само физическа. Откакто закритата каруца бе затракала по неравния път, помежду им цареше пълна тишина. Рийд не споменаваше нито мисията, нито пък невръстните индиански дечица. Не каза каква ще е нейната роля в индианското училище, нито пък й разясни от какви запаси ще се нуждае. Сякаш беше изцяло отдаден на някаква нова мисия, в която нямаше място за нея. Частити непрестанно си повтаряше, че това все пак е същият човек, който я бе защитил от нечистите помисли на похотливия продавач и който бе обгърнал съчувствено с ръка раменете й, и й бе шептял нежни думи на влака. Този човек обаче бе изчезнал в момента, в който слязоха на гарата в Бакстър Спрингс. Всъщност, Частити вече не знаеше кое от многобройните преображения на Рийд Фарел е самият той.

А можеше дори да се окаже, че никое от тях не е истинско.

И внезапно я връхлетя смущаващото подозрение, че съгласявайки се да тръгне с него на път е допуснала една от най-големите грешки в живота си.

Докато навлизаха все по-навътре в дивата пустош, Частити все повече се терзаеше от натрапчивия въпрос: какво правеше тя тук?

Колелетата на каруцата хлътнаха в дупка на пътя. Частити подскочи и се изтръгна от мислите си. Отново я прониза мъчителната тръпка на съмнението. Спомни си първия миг, в който видя закритата кола, наметната с избеляло платнище, толкова голяма, че дори възрастен човек би могъл да стои почти изправен. В този момент болезнени спомени бяха нахлули в съзнанието й.