Илейн Барбиери - Непорочност

Кой ли беше този глупак, който я бе оставил да пътува сама сред този толкова враждебен свят?

Този въпрос не можеше да чака повече.

— Частити… Будна ли си?

Тя се раздвижи неохотно. След миг отвори очи и го заля с поток от гневни, зелени искрици в пъстрите си очи.

— Все още ми се сърдиш.

Частити не отговори.

Рийд замълча за миг, а когато заговори, думите се изтръгваха от дълбините на сърцето му.

— Онзи похотлив търговец заслужаваше всичко, което му се случи, но съжалявам, че излях гнева си върху теб.

— Изобщо нямаше нужда да се намесваш.

Рийд не смяташе да спори с нея.

— Можех и сама да овладея ситуацията. Справяла съм се сама и преди.

За кратко на устните му трепна усмивка.

— Вярно ли е, че си проснала Добс по гръб на пода?

Лицето й се обля в руменина.

— Не съм искала да го ударя. Но той ме изкара от кожата ми, а после просто го видях да полита назад. Не можех да повярвам, че съм го ударила, докато не го видях да се сгромолясва на пода.

— Бих казал, че сам си го е търсил.

— Но не бива… — Частити се сепна. — Добре де, търсеше си го. Той е едно жалко нищожество.

— А ти наистина ли си мислеше, че ще ти се размине втори път?

— Не съм очаквала да има втори път.

— Надявала си се той да забрави какво се е случило?

— Всеки разумен човек би си признал, че е допуснал грешка.

— Ако Чарли Добс беше разумен човек, изобщо нищо не би се случило.

Частити замълча.

— Това тук не е родният ти Изток, Частити. Тук е пълно с мъже, готови да се възползват от твоята… неопитност. — Никога досега Рийд не се беше чувствал такъв лицемер. — Не можех просто да стоя отстрани и да гледам как ще свърши всичко това.

— О!

Чистите й очи, пълни с детинска наивност, с взираха настойчиво в него.

— Разкажи ми за твоя банкер.

— Моят банкер?

— Мъжът, който те чака в Колдуел.

— Той не е моят банкер. Той ми е просто приятел. Е, не точно приятел.

Рийд обходи с поглед лицето й с нарастващо безпокойство.

— Но ако не ти е приятел…

— Никога не съм го виждала, така че едва ли мога да го нарека…

— Никога не си го виждала? — Безпокойството му премина в изумление. — Пропътувала си стотици мили, и то сама, защото вярваш, че някакъв си мъж, когото никога не си виждала, ще те чака в Колдуел? И разчиташ само на честната му дума?

— Е, всъщност той никога не ми е обещавал, че ще ме чака. Аз му писах, че заминавам, но не изчаках да ми отговори.

Рийд зяпна от изумление.

Млечнобялата кожа на Частити се обля в руменина.

— Може и да ме мислиш за глупачка, но дълбоко в себе си аз вярвам, че постъпвам правилно. Знам, че си загрижен за мен, но умолявам те, не се притеснявай. Просто… виж, аз… — Гласът й пресипна от емоции. — Аз се прибирам у дома.

У дома… Е, това вече беше цел, за която си заслужава човек да жертва спокойствието си. Рийд почувства, че и собственото му гърло се стяга под натиска на неизказани чувства, докато Частити се бореше със сълзите, които напираха в очите й.

Внезапно Рийд изгуби желание да я разпитва повече. Той обгърна раменете й с ръка и я придърпа към себе си. Кой знае защо, топлината на тялото й му подейства успокоително. Рийд опря бузата си в косите й, а когато заговори, едва разпозна собствения си глас.

— Вече става късно. Изморена си. Заспивай, Частити.

Частити отпусна глава в удобната извивка на ръката му. Рамото му, опряно в бузата й, беше топло и меко. Ритмичните удари на сърцето му бяха нейната утеха в тъмнината. Беше й казал, че в новия свят на Запад има твърде малко хора, на които може да се довери. Сигурно беше прав, но сега поне знаеше, че на него със сигурност може да се довери. Убедена беше в това.

Частити затвори очи.

Уил Морган гледаше вторачено през прозореца на стаята. Измамно младежките черти на лицето му и тъмните му очи бяха напрегнати, докато се взираше в прашния път, простиращ се далече на север през тънката и рядка трева на индианските земи. Той раздвижи стройното си, сковано от бездействие тяло. Времето беше горещо, но яркото обедно слънце вече преваляше. Канеше се да вали.

Отегчен, той измести погледа си към грубо скованите кошари наблизо, където хората му се шляеха лениво с железата за жигосване в ръце. Най-лесното от всичко беше да отмъкнат добитъка. Изпитваше лудешки възторг от трескавото вълнение, от дебнещата ги опасност, от непреставащата да го интригува увереност, че само с едно помръдване на пръста си държи нечий живот в ръце. Но изпитваше само досада към всичко онова, което оставаше да се свърши, докато животните бъдат разпродадени.