Илейн Барбиери - Непорочност

— Не съм си помислила, че съм го хванала. — Хубавичкото лице на Опал се изкриви в нетипична гримаса, докато гледаше втренчено Рийд, който се отдалечаваше по тротоара, хванал покровителствено жена си под ръка. — Наистина беше мой… за няколко минути.

— Докато не видя Частити да върви по улицата.

— Проклет да е, сигурна съм, че тя беше последното нещо, за което си мислеше, докато държеше ръката ми и си представяше какво невероятно изживяване ни чака.

Сали гръмко се изсмя.

— Е, може и да си възбудила въображението му за минута-две, но веднага забрави какво изживяване ви чака, щом разбра, че някой се е опитал да сваля жена му.

— Това нищо не доказва. Просто всеки мъж, щом чуе жената да изрича брачните обети, вече си мисли, че тя му принадлежи. Това е всичко.

Обикновено Сали не се предаваше лесно, но сега гледаше като хипнотизирана младата двойка, която се отдалечаваше по улицата. Двамата продължаваха да си шептят, напълно погълнати един от друг.

— Погледни ги само. Хубавичко виж този мъж. Казвам ти, никога не съм виждала мъж да гледа жена си по такъв начин, както я гледа той. Сякаш наднича в душата й. Не е трудно да се види, че е луд по нея. Направо откачи, като разбра, че е отишла в магазина без него, и съм готова да заложа и последния си долар, че Чарли Добс стои в момента зад щанда със смачкан фасон. Само погледни този мъж! — Сали поклати глава и неволно въздъхна. — Каквото и да се случи, той няма да се отдели от жена си.

— Да… но все пак искам още един шанс.

— Вече ти казах, само си губиш времето.

Опал замълча за миг.

— Какво е нужно, Сали?

— Какво е нужно за кое?

— Какво е нужно, за да накараш такъв мъж да те гледа, както я гледа той?

Внезапно завладяна от тъга, Сали погледна мълчаливо Опал. А когато заговори, в гласа й се долавяше някаква меланхолия, която извираше от дълбините на сърцето й.

— Захарче… де да знаех.

Все още беше разгневен и сам не можеше да разбере защо.

Колелетата на влака потракваха монотонно, а Рийд седеше, удобно отпуснат на седалката в притъмнелия вагон. Откакто двамата с Частити си размениха гневни реплики пред магазина сутринта, денят с нищо не му бе помогнал да утоли гнева си.

Рийд погледна към седалката до себе си. Частити седеше безмълвно с притворени очи, но той знаеше, че не спи. Бурната свада помежду им в магазина бе развалила настроението им за остатъка от деня. Доктор Кар ги бе навестил за малко, точно преди да тръгнат към гарата. Докато Рийд му плащаше за услугите, които беше ползвал, сприхавият доктор не се бе поколебал да му напомни, че според него решението да замине преди кракът му да се е излекувал напълно е глупаво и необмислено.

Частити беше съгласна. Рийд не беше.

А когато няколко минути след това намина и Сали, за да се сбогува, Рийд се почувства неловко и не съумя да потисне раздразнението си. Частити каза, че се е държал неподобаващо. Той пък смяташе, че се е държал съвсем подобаващо.

Фактът, че Частити най-после намери очилата си в хотелската стая, и то на място, където беше сигурна, че е търсила няколко пъти, само добави към раздразнението му.

Неприятният низ от обстоятелства продължи и по-късно, когато пристигнаха на гарата и разбраха, че влакът им е бил отложен. Возилото пристигна едва на смрачаване, а кракът му вече беше толкова скован, че когато най-после се качиха на влака, Рийд вече трудно удържаше нервите си.

Сега погледът му се плъзна по неподвижното лице на Частити. Защо ли беше реагирал толкова остро на случката в магазина? Вече знаеше отговора на този въпрос. Частити беше заплаха за самата себе си — като малко дете, изгубено в гората, което позволява добрите му чувства и намерения да вземат връх над трезвия разум и продължава да върви уверено напред, без дори да подозира за опасностите, които го очакват иззад всяко околно дърво.

Рийд присви замислено сините си очи. Джени също беше вярвала безрезервно в добрите намерения на околните. Беше честна, обичлива и пълна с живот — живот, който бе изтръгнат от сърцето й така внезапно и необратимо, че понякога все още се събуждаше нощем и посягаше да я докосне, неспособен да повярва, че вече не е до него.

Но реалността беше жестока, а истината — безмилостна. Джени бе имала нужда от него. Беше го викала да й помогне, и въпреки цялата си любов и преданост, той беше пристигнал твърде късно.

Частити обаче не го молеше за помощ. Напротив — тя безрезервно отдаваше помощта си, без задна умисъл и страх от последствията.