Илейн Барбиери - Непорочност

Морган рязко се обърна към кофата в ъгъла. Топна пръст във водата, за да се увери, че още е топла и се изплю с отвращение. Когато се върна преди няколко дни, очакваше добитъкът да е готов за продан. Е, за пореден път бе сгрешил. За неговите хора, също както и за него самия, жигосването на добитъка, при което се заличаваше печатът на предишния собственик, беше най-досадната работа в техния занаят. Ленивите копелета не можеха да свършат нищо полезно, ако не стоеше над главите им. И точно това бе принуден да върши тази сутрин. Писваше му от всичко това! А още повече го вбесяваше фактът, че тяхното бездействие му пречеше да се заеме с един личен въпрос.

Червеникави кичури коса, които блестяха като огнени пламъци на слънцето… кафяви очи със зеленикави искрици… бяла, хладна кожа… Беше му казала, че името й е Частити. Той пък й каза, че се казва Джеферсън. Оттогава не спираше да мисли за нея. Беше истинска дама, но той бе забелязал огъня, който мъждукаше отвъд сдържаната й външност. Беше доловил вродената й страст, когато го поглеждаше… когато му се усмихваше. Морган инстинктивно се досещаше, че тази жена не се дава лесно, но когато бе докоснал с пръсти периферията на шапката си и препуснал по прашния път, у него бе останало чувството, че ако разполагаше с малко повече време, би му подарила нещо повече от усмивката си.

Оттогава и денем, и насън го спохождаха горещи видения на млечнобяла, влажна от потта кожа и жадни устни. Съзнанието му беше така обладано от тази жена, че по пътя към тайния им лагер бе пришпорил хората си, колкото им държаха силите, надявайки се скоро да свършат работа и да се върнат в граничното градче при първа възможност. А сега го влудяваше мисълта, че се налага да остане, ако иска работата да се свърши. Никога не беше изпитвал такова влудяващо влечение към жена, която е срещнал така за кратко. Само при мисълта за нея в стомаха му се свиваше изгаряща топка, която му причиняваше болезнено физическо страдание.

Морган внезапно се сепна от безшумното движение иззад гърба си. Обърна се и видя млада, тъмнокоса жена, която работеше сръчно край огнището. Инстинктивно почувствала погледа му, тя се обърна. Беше намерил Кончита преди няколко месеца, в крайпътен хан в едно гранично градче. Трябваха му само няколко усмивки и точните думи, прошепнати на място, за да я притежава. Беше лесно… твърде лесно. Тя го обожаваше. Би направила всичко, за да му достави удоволствие.

Морган изсумтя презрително. Това не го изненадваше. Жените бяха луди по него. Момчешкият му чар, който така успешно прикриваше истинската му същност, ги привличаше като магнит. Знаеше, че това се дължи отчасти на уроците, които бе получил от баща си. Старият го беше учил да бъде внимателен и почтителен с жените. Беше му показал силата на усмивката. Единственият проблем в случая беше, че баща му му внушаваше тези добродетели със силата на пръчката и юмрука и използваше религията като извинение за своята бруталност, а вежливостта му се изявяваше само след поредния побой.

Майка му беше починала, когато беше на десет години, но доколкото си спомняше, не беше чувствал особена загуба след смъртта й. Тя беше слаба жена, подчиняваше се безропотно на прищевките на баща му и приемаше всеки побой с отчаяни молби за неговата милост. Хората разправяха, че е починала от пневмония, но Морган още тогава знаеше, че смъртта й не ще да е била съвсем естествена. И още тогава бе взел решение, че няма да позволи да го сполети нейната съдба, когато порасне. Ако някой трябваше да го тласне насила в лапите на смъртта, то това щеше да е той самият.

До ден днешен се усмихваше с наслада при този спомен. Баща му се бе оженил повторно, когато той стана на четиринайсет. Опиваше го мисълта, че така успешно бе изпробвал талантите, научени от баща му, върху неговата млада съпруга. Обземаше го бясно тържество, когато се досещаше как Джесика се задъхваше под него като разгонена кучка. А в деня, в който остави и двамата зад гърба си, не пропусна да осведоми баща си за креватните си занимания. Това и до днес си оставаше един от най-милите спомени в съзнанието му.

Откакто бе започнал сам да се оправя с живота, бързо бе научил, че единственият истински и верен приятел на човека си оставаше само лъскавият револвер на кръста му, и че единствената разлика между една жена и друга е колко бързо човек се отегчава от тях.

И ако понякога долавяше у себе си следи от бруталната натура на баща си, предпочиташе да не им обръща внимание. За него умението за използва жените беше така естествено, както и това да използва револвера си и единственото нещо, за което наистина го беше грижа, бе собственото му удоволствие.