Илейн Барбиери - Непорочност

Ритмичното потракване на колелетата извика и други, дълго потискани спомени — спомени за любов, детски смях и семейство, за един друг живот, който някога бе познавала и който бе изгубила безвъзвратно преди много години в един закрит фургон, точно като този.

— Състоянието на момичетата се влошава, нали, Джъстийн?

— Имат нужда от лекар, и то скоро. Нещо не е наред, нали? Плашиш ме, Клей. Моля те, отговори ми.

— Стигнахме брода на реката, но водата е придошла. Няма да е безопасно да го прекосим. Ако не намерим откъде другаде да минем, ще трябва да изчакаме реката да се успокои.

— Да се успокои? Виж, продължава да вали! Колко ли ще продължи това? Момичетата имат нужда от лекар, и то незабавно.

— Опасно е да прекосим реката точно сега, Джъстийн.

— Клей…

— Нищо не мога да направя.

Дребничката фигурка на Частити се сви от мъчителната болка, която извикваха в душата й тези спомени. Тя посегна към медальона на гърдите си и здраво го стисна в потната си длан.

Само приглушени стонове на удоволствие нарушаваха тишината в притъмнялата стая, а преплетените тела ставаха все по-горещи и напрегнати. По кожата на Морган избиваха едри капки пот, докато притискаше голото женско тяло под себе си към леглото.

Той разтвори краката й с коляно и се спря за миг, щом тя прошепна:

— Не, още не, скъпи. — В тъмните очи на Кончита се четеше копнеж, породен не само от магията на страстта и емоциите на креватните схватки. — Твърде рано е.

Твърде рано…

Морган огледа изпитателно влажната златиста кожа на Кончита и видя любовния глад в очите й. Погледът му се плъзна по изсечените черти на лицето й, по щедрата извивка на бюста й и меката кожа на бедрата й, преди да се спре на сгорещената плът между бедрата й, където го чакаше временно удовлетворение на плътските му желания.

Твърде рано? Не, не и за него.

Морган се плъзна рязко в нея. Задавеният й протест изтръгна само въздишка на задоволство от гърлото му. Той се повдигна на лакти и навлезе по-навътре, а приглушените й думи на недоволство само усилваха възбудата му, докато тласъците му станаха по-мощни и по-забързани. Морган бързо достигна върха и се отпусна върху нея, потискайки финалната си въздишка на задоволство.

Тъкмо се канеше да се отдръпне, когато ръцете й се сключиха около него и го придърпаха към нея. Той долови колебанието в гласа й, когато му прошепна:

— Обичаш ли ме, querido?

Морган се изплъзна от прегръдката й и се насили да се усмихне. Изкушението беше толкова голямо.

Но не, още не.

Морган се приведе усмихнат над нея и погали тъмните кичури коса, разпилени по възглавницата.

— Разбира се, че те обичам, Кончита — прошепна той. — Нима се съмняваш в това?

Доволната усмивка по устните й, докато преплиташе пръсти в косата й, го окуражи да добави, вече с по-мек тон:

— Ти винаги успяваш да ми доставиш удоволствие, Кончита. Знаеш го, нали?

Тежките й ресници потрепнаха, когато се приведе над нея. Погледът й се прикова в устните му.

Без да отдръпне ръката си от косите й, Морган се обърна по гръб и я придърпа върху себе си. Почувства топлината и влагата между краката й. Видя неувереността в погледа й и вътрешно се усмихна.

— А, ти обичаш ли ме, Кончита? — прошепна той.

— Si… — Устните й потрепнаха, а очите й се изпълниха с влага. — Обичам те повече, отколкото някога съм обичала, Морган.

— Приятно ми е да го чувам. — Морган изучаваше с поглед лицето й. Беше свършил твърде бързо. Това я правеше несигурна. Той се усмихна с хлапашката си усмивка и посегна да помилва гърдите й. — Обичаш да те докосвам, нали?

Дишането й се учести.

— Si…

Видя глада в очите й, когато докосна с устни тъмните връхчета на гърдите й.

— Аз също обичам да ме докосваш.

Кончита прехапа долната си устна. Морган долови вълнението й, докато шепнеше в ухото й:

— Ти ме караш да се чувствам добре, Кончита… Никоя жена не ме е карала да се чувствам по-добре.

Кончита потръпна и задъхано пророни:

— Точно това искам, Морган. Искам да те направя щастлив.

— Имаме още малко време, докато момчетата се върнат.

Кончита погледна предпазливо към вратата. Очите й бяха влажни.

— Обичам те, Морган.

— Имаме съвсем малко време…

Морган сдържа дъха си, щом главата й се приведе над слабините му.

Отекна гръм. Частити сякаш замръзна на седалката до него и Рийд свъсено се обърна да я погледне. Беше неестествено бледа, с втренчен поглед, а скованата й фигурка се открояваше на фона на смрачаващото се небе. Стискаше медальона на гърдите си с такова ожесточение, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели, и сякаш изобщо не дишаше. Рийд изпита нарастващо раздразнение.