Илейн Барбиери - Непорочност

— Достатъчно, Частити! Знам вече, че не само от бурята те е страх. Има нещо друго. Кажи ми какво е то. Трябва да знам!

Тя заклати припряно глава с обезумял поглед.

— Не!

— Кажи ми, Частити.

Тя само продължаваше да клати глава, а лицето й се изкриви в неестествена гримаса от обзелата я паника.

— Не мога! Няма да ти кажа! — Частити ожесточено се бореше да се изтръгне от хватката на ръцете му. — Пусни ме! Искам да се махна оттук!

— Стига вече, Частити! — Рийд не искаше да й причинява болка, но нямаше начин да я задържи, ако отслабеше хватката си. — Няма къде да идеш в тази буря! — повиши глас той.

— Пусни ме! Трябва да се махна оттук! — повтаряше почти истерично тя.

— Не мога да те оставя да излезеш навън сега. Частити, моля те…

Внезапно тялото й се отпусна в ръцете му. Тя вдигна очи и го погледна като изплашено дете.

— Искам да ти помогна, Частити — прошепна меко той. — Моля те, кажи ми какво те измъчва.

Трескавият й поглед потърси неговия. Рийд почувства паниката, която я обземаше. Болката й му причиняваше страдание. Не искаше да я притиска повече. Той изчака мълчаливо, докато устните й се раздвижиха в дрезгав шепот:

— Мислех си, че искам да си спомня какво се е случило в онзи съдбовен ден, но вече знам, че не искам. Спомените са твърде мъчителни.

Частити рязко се обърна встрани от него.

— Разкажи ми, Частити — прошепна настойчиво Рийд.

— Не. Това се случи преди много години.

— Кажи ми.

Бледа от вълнение, Частити се обърна рязко към него.

— Родителите ми са мъртви! Никога не съм била по-сигурна в това от сега! — Тя преглътна с усилие напиращите сълзи. — Пътувахме с фургон, точно като този, а навън се изливаше порой, както и в този миг. Гръмове и мълнии прорязваха небето. Аз и сестрите ми бяхме болни, но Хонести не ни позволяваше да плачем. Баща ми реши да поведе фургона през реката, за да намерим лекар. Реката беше придошла, но той ни каза да не се страхуваме. Почти я бяхме преполовили, когато дочухме тътена. Беше оглушителен! Хонести се изправи. Крещеше, докато вълната прииждаше — реката се носеше към нас като чудовищна водна стена! Мама също я видя. Задрапа да се качи при нас във фургона. Почти се беше покатерила, когато водата я връхлетя!

Частити ридаеше неудържимо, притиснала лице в гърдите му.

— Водата… преобърна фургона — пророни дрезгаво тя. — Чувах пращенето на строшено дърво и тътена на водата. Хонести и Пюрити крещяха, но аз не можех да издам и звук.! Водата ме погълна. Изпълни носа и устата ми. Не виждах. Не чувах. Не можех да дишам!

Рийд я притисна още по-плътно към себе си и нежно я залюля. Не беше сигурен какво би трябвало да каже в такъв момент, но зашепна успокоително в ярките кичури огнена коса под брадичката си. Поемаше дълбоко свежия аромат на рози, докато накрая тялото й се поотпусна. Изчака я да се овладее, преди да попита:

— Чувала ли си оттогава нещо за родителите или сестрите си?

— Не. Няма и следа от тях.

Рийд отметна лъскавите кичури от лицето й. Кожата й бе зачервена от сълзи, а клепачите на очите й бяха подпухнали, но той инстинктивно разбра, че вярата й не е продиктувана от сестринска обич, когато тя най-после продължи:

— Всички смятат, че в онзи омразен ден всички от семейството ми са се удавили. Аз обаче знам, че Хонести и Пюрити са оживели.

Неочаквано тя улови ръката му и сви пръстите му около миниатюрния медальон на шията си. Погледът й се прикова в очите му.

— Сигурна съм, че сестрите ми са живи, Рийд, също както съм сигурна, че и до днес носят медальоните, които татко подари на трите ни — прошепна тя. — Знам го, защото когато държа в ръка този единствен спомен от миналото си, чувствам сърцата им да бият в дланта ми. Ти също го чувстваш, нали? Ударите на сърцата им са силни и ритмични, както винаги са били. Живи са и някъде на този свят чакат да ги открия. Сигурна съм в това.

Очите й бяха по детински невинни и пълни с надежда.

— Какво мисли за всичко това твоят банкер в Колдуел?

— Той ще ми помогне да ги открия.

— Той ли ти каза това?

— Не точно…

Рийд почувства как стомахът му се свива на кълбо.

— Всъщност никога не съм го питала, но Емили ми обеща, че той ще ми помогне, когато съм готова да ги търся.

— Емили?

— Съпругата му. Тя почина.

— О… — Рийд се поколеба. — А какво ще стане, ако той не иска… или не може да ти помогне?

— Тогава ще ги намеря сама.

Възелът в стомаха му се затегна.

— Как?

— Не знам. Знам само, че ще успея.