Илейн Барбиери - Непорочност

Внезапен порив на топлия вятър повдигна полите на роклята й и я върна към реалността. Трябваше най-после да приеме, че не би могла да пътува в продължение на седмици, без нито веднъж да се преоблече. Просто нямаше избор.

Частити решително пое към другия край на улицата.

Рийд вървеше бавно по тротоара. Слънцето стопляше приятно раменете му, а лекият бриз галеше със свежа струя лицето му, но мислите му се рееха далече от мекото време. Костваше му неимоверно усилие да потисне отново зараждащата се болка в бедрото си, докато крачеше уверено към телеграфа в края на улицата. И макар да не изпускаше от погледа си никоя подробност от улицата или случайните минувачи наоколо си, не събуждаше ничии подозрения под прикритието на бялата якичка и любезни жестове. Вече почти цял час сновеше из града и засега беше доволен от онова, което виждаше.

В най-хубавия и единствен ресторант в Седалия го поздравиха топло и му пожелаха бързо оздравяване. Зададоха му и няколко въпроса за индианската мисия, на които той отговори уклончиво, но това не направи впечатление на никого. После отиде до пощата, където също веднага разпознаха в него болния свещеник, тръгнал на път към индианските земи. С няколко внимателно подбрани въпроса Рийд се увери, че Дженкинс не го е подвел. Човек, чието описание идеално пасваше на Морган, и двама от неговата банда, бяха прекарали повече от седмица в града.

Рийд нарочно избягваше да се навърта около офиса на шерифа, където въпросите му можеха да възбудят подозрения или пък някой да го разпознае. През годините опитът го бе научил, че ловците на глави не са особено на почит сред хората на закона и че рядко могат да се радват на подкрепата им. Затова сега крачеше лениво към телеграфния офис, където се надяваше с няколко въпроса да намери отговорите, които го интересуват.

— Добро утро, отче!

Мислите му прекъсна топлият поздрав на едър, плешив човек, който стоеше наблизо.

— Добро утро, сър — отвърна му учтиво Рийд.

— Казвам се Алчи Уилард. — Човекът протегна приятелски ръка. — Аз съм коминочистачът на града. Радвам се да видя, че вече се чувствате по-добре. Искрено се възхищавам на човек, готов да поеме по този труден път, който вие сте избрал. Ако мога да ви помогна с нещо, само кажете.

Рийд стисна здраво протегнатата му ръка и отвърна:

— Благодаря ви, сър.

А после продължи надолу по тротоара и вътрешно се усмихна. Не се съмняваше откъде всички в града знаят за ранения свещеник и неговата мисия. Сали познаваше всички тук и всички я познаваха. Когато стигнеше до индианските територии, пристигането му вече нямаше да е тайна за никого и никой нямаше да се усъмни в истинската му цел.

— Благодаря ти Сали.

В този момент Рийд забави крачка. За вълка говорим… Сали стоеше пред градската пивница, на няколко крачки от него и разговаряше с приятно закръглена блондинка. Един бърз оглед на пищно изрисуваното лице и прилепнала ярка рокля на по-младата жена му бе достатъчен. Хубава, опитна и лесно достъпна…

Внезапно му хрумна, че от доста време не е бил с жена. Рийд отлично познаваше опасностите, които криеше дългото въздържание, физическата нужда беше усложнение, което той не можеше да си позволи по време на дългите дни и нощи, които щеше да прекара на индианска територия сам с червенокоса, млада жена, която изпитваше прекомерно голямо доверие в свещеническата му якичка. Вече бе прекарал няколко безсънни нощи, обгърнат от мекия аромат на рози, който възбуждаше сетивата му.

Рийд обмисли предоставилата му се възможност от всички страни. Разполагаше с няколко часа, преди да напусне Седалия…

— Не можеш да отречеш, че е хубав мъж, нали?

Вторачена в Рийд, който пристъпваше бавно по улицата, Сали намигна към пищната блондинка край себе си. Опал Картър беше млада, красива и една от най-търсените жени в града. Напомняше й за самата нея, когато беше млада, безгрижна и се наслаждаваше на живота по най-добрия начин, който познаваше. Сали харесваше Опал. На няколко пъти дори се бе опитала да я вкара в правия път. Усилията й се оказаха безполезни, но това ни най-малко не бе навредило на приятелството им и това я радваше. Разбира се, Сали не се беше отказала и беше твърдо решена да опита отново след години, когато Опал узрееше и се преситеше от удоволствията на лекия живот, но дотогава…

— Така си е — отвърна Опал с плътния си, дрезгав глас. — Такива огнени типове не са съвсем по вкуса ми, но нямам нищо против този приятел да се опита да промени мнението ми. Всъщност, мога дори да размисля за малко, ако знае как да подхване.