Илейн Барбиери - Непорочност

Видимо доволен, Рийд посегна към пътната си чанта на пода. Той хвърли един предпазлив поглед към вратата и бръкна дълбоко в чантата. Извади малкия револвер, който се спотайваше на дъното, и го пъхна припряно в ботуша си. Най-после готов, Рийд се насочи към вратата.

Краката му все още бяха малко нестабилни. Рийд изруга наум. Трябваше му само малко свеж въздух и отново щеше да е предишният човек. С тази мисъл в ума си, той се спусна по стълбището към първия етаж.

— О, не! Не може да бъде!

Частити прехвърляше безпомощно в ръцете си избелялата черна рокля, която така внимателно бе подбрала, преди да се отправи на път. А сега я гледаше ужасена. Беше станала рано тази сутрин, за да се отбие в банята на Сали, преди да се отправи директно към малката обществена пералня, където бе оставила роклята си преди два дни. А сега, докато гледаше жалките останки от любимата се дреха, в очите й напираха сълзи.

Частити рязко се обърна към възрастния собственик на пералнята с рошави бакенбарди, който я гледаше хладно.

— Какво е станало с роклята ми? — попита тя с обвинителна нотка в гласа. — Изглежда ми поне с два размера по-малка, отколкото ви я донесох! А цветът й… сега просто няма цвят!

— Нищо не съм й направил! Моите момичета я изпраха и изгладиха, точно както поискахте.

— Но… Но…

— Изпираме всички дрехи, които идват тук, по един и същи начин! Алкалният сапун изкарва всякаква мърсотия.

— Алкален сапун? — Частити поклати невярващо глава.

— И вряла вода. В цялата страна няма мърсотия, която моите момичета да не могат да изперат.

— Вряла вода… — Частити почувства, че краката й се огъват. Не виждаше обаче смисъл да протестира повече. — Добре — каза тя. — Задръжте роклята. Може би познавате някой, който би могъл да я носи.

— Не познавам жена в този град, която да е в траур.

— В траур?

— Едва ли някой би носил подобна дреха, ако не е в траур. — Собственикът на пералнята замълча за миг, сякаш премисляше думите си. — Е, сигурно старата Джилис би могла да я използва. Тя и бездруго няма много дрехи, и едва ли се притеснява много как ще изглежда.

Частити едва съумя да извие устните си в подобие на усмивка.

— Чудесно.

Лицето на възрастния човек се вкамени, щом тя понечи да се запъти към вратата.

— Почакайте малко! Кой ще плати за прането?

— Да платя за прането? Роклята ми е съсипана, а вие искате да си платя?

Възрастният мъж оголи беззъбите си венци в сурова гримаса и процеди:

— Вижте какво, лейди, не знам как стоят нещата на Изток, откъдето идвате, но ние тук си плащаме дължимото, защото иначе лошо ни се пише. Разбрахте ли какво имам предвид?

Изумена, Частити се вторачи невярващо в дребничкия човек насреща си.

— Заплашвате ли ме, сър?

— Нищо подобно. Само ви казвам какво ще ви сполети, ако не си платите онова, което ми дължите.

… варварска страна…

Частити потисна настойчивия глас на леля Пенелопе, който отекваше в съзнанието й. Тя подхвърли една монета на тезгяха и излезе, оставяйки сприхавия старец зад гърба си.

Озовала се на улицата, Частити погледна към единствения магазин на другия край на пътя и несъзнателно придърпа полата на бледо синята рокля, която носеше. Как можа да й хрумне да остави любимата си рокля с така капризна материя в някаква си обществена пералня? Трябваше да се досети какво я очаква.

Тя простена от нарастващото чувство за безпомощност. Какво щеше да прави сега? През последните два дни Рийд се възстановяваше изключително бързо. Състоянието на раната му се подобряваше толкова светкавично, сякаш се подчиняваше на негова вътрешна команда. Но каквато и да беше причината за забележително бързото му оздравяване, сигурно съвсем скоро щяха да се отправят към индианските територии — пътуване, в което бе решила да се включи в момент на съчувствие и слабост.

Частити въздъхна унило. Тази дива страна с непредвидими по нрав хора й бе въздействала по начин; какъвто не беше очаквала. Никога не се беше смятала за емоционален човек, но откакто беше срещнала отец Рийд Фарел, непрестанно се поддаваше на поривите и импулсите си. Но през изминалата безсънна нощ, докато лежеше безмълвно в протритото си кресло, най-после беше взела решение: каквото и да се случеше в бъдеще, никога нямаше да позволи отново собствените й нужди и цели да бъдат захвърлени на заден план. И след като вече бе разбрала, че твърде лесно се поддава на настойчивия поглед на сините очи, вторачени в нея, отсега нататък щеше да го игнорира.