Илейн Барбиери - Непорочност

А щом Рийд отново се отпусна в леглото, Частити придърпа одеялото му с разтреперани ръце. И понеже нямаше сили пак да срещне погледа му, се обърна към доктор Кар, който продължи наставленията си със суров тон.

— Сега си тръгвам. Частити, погрижи се да взема лекарството, което ти оставих. Ще дойда пак утре сутринта. — Той замълча за миг. — И помнете, че дори да се чувствате по-добре, е твърде рано за всякакви други дейности. Надявам се да сте схванали намека ми.

Частити гледаше вторачено доктор Кар. Тя определено не беше схванала намека му.

Или пък… божичко! Или беше?

Тя извърна рязко погледа си към Рийд. Изпита облекчение, щом видя, че лицето му остава безизразно при пиперливия съвет на лекаря.

Доктор Кар се спря за миг до вратата.

— Бъдете разумен, Рийд. Не искам всичкия ми труд да отива нахалост. Дайте си една седмица. Каквато и работа да ви чака, заслужавате една седмица почивка.

Веднага щом доктор Кар затвори вратата след себе си, Рийд изрече с равен глас:

— Заминаваме след два дни.

Силна музика, приповдигнати разговори, женски кикот и мъжки смях — шумът от ярко осветената улица долу отекваше в притихналата хотелска стая. Рийд, който не можа да заспи, след като доктор Кар си тръгна, се вслушваше в гласовете откъм улицата, които ставаха все по-буйни, музиката — по-гръмка, а смехът — по-пронизителен. Нямаше нужда да поглежда часовника, за да знае, че минава полунощ. Твърде често сам той беше участвал в подобни гуляи, какъвто се вихреше долу сега, за да е наясно кога и как се почаква градусът на настроението.

Поредният изблик на женски кикот се намеси грубо в мислите му. Това сигурно беше Трикси… или Пърл… или пък Руби. Всъщност, имената им нямаха значение. Бяха неотменна част от живота в големите градове… а сигурно и в малките. Беше се възползвал от скромните им таланти, когато нуждата го подгонеше. Контактите с тях му носеха частично удовлетворение — ако си наложеше да вярва, че са искрени усмивките, с които го изпращаха до вратата.

Шумът от неочаквано движение го накара да се извърне към креслото в ъгъла. Частити се раздвижи отново. Лицето й беше в сянка. Спомни си топлината на тялото й, притиснато в неговото, докато правеше първите си крачки часове по-рано. Спомни си мекотата на плътта й, когато дланта му се отърка в рамото й, и онзи поглед, когато вдигна очи към него…

Рийд си наложи да изхвърли тези мисли от съзнанието си. Жените, чиито смях се разнасяше откъм улицата, имаха мека плът и корав нрав. Човек знаеше, че могат добре да се грижат за себе си, след като затворят вратата зад гърба му. Частити Лорънс обаче беше друга. Нямаше време за жена като нея, но тя щеше да му бъде изключително полезна. Беше се изправила на пътя му точно навреме, за да му помогне в тази ситуация. Никой човек на този свят не би си помислил, че навлизат на индианска територия със скрити помисли, щом видеше невинността в очите й. Беше толкова неопитна, че той щеше да има възможност да тръгне по който си иска заобиколен маршрут, за да открие скривалището на Морган. И беше толкова доверчива, че нито за миг не би заподозряла, че той е някой друг, а не онзи, за когото се представя.

Истината беше, че Частити Лорънс имаше нужда от закрила. Мисълта обаче, че в Колдуел я очаква мъж, който е готов да поеме тази отговорност за рея, кой знае защо го изпълваше със смътно недоволство. Рийд тръсна с досада глава и мигом простена от парещата болка, която го прониза в бедрото. Частити веднага се изправи в креслото. Макар и засенчена, той видя напрежението в стегнатата й фигурка, когато го запита:

— Нещо не е наред ли?

— Нищо ми няма. — Рийд се прокле наум за резкия си тон и добави по-меко: — Добре съм. Просто раната ме заболя за миг. Не исках да те събудя.

— Аз не спях.

— Предполагам. Доста е шумно навън.

— Да.

— Това не е нещо необичайно.

— Предполагам.

— Но ти сигурно не си свикнала с такъв живот.

— Ами…

Нямаше нужда да му обяснява.

Тишината се проточи, преди Частити да пророни колебливо:

— Имаш ли нещо против да те попитам нещо?

Рийд изпита смътно безпокойство.

— Не, предполагам, че не.

— Когато мистър Дженкинс дойде да се срещнете днес… как така знаеше, че той е отвън с револвер?

— Не знаех.

— Не те разбирам.

— Не знаех, че е Дженкинс… Но разбрах, че отвън има някой и че този някой е с револвер.

— Но как?

— Чух как изщрака предпазителя.

— О…

Рийд долови изненадата й и почти беше в състояние да предугади новите въпроси, които се надигаха във въображението й. Но той също имаше някои въпроси.