Илейн Барбиери - Непорочност

Погледът в очите на Дженкинс отново извика възела в гърдите му. Синът на Дженкинс… и Джени.

— Дадено. — Рийд си пое дълбоко дъх. — А сега се махай оттук и не се връщай повече. Не бива да възбуждаме ничии подозрения. След няколко дни ще съм на крака. А след това няма да ми трябва много време.

Дженкинс се изправи бавно. Рийд видя издайническия тик на бузата му, преди да протегне ръка.

Веднага щом Дженкинс напусна стаята, Рийд сгъна грижливо картата и я пъхна под възглавницата си. Ръката му побутна очилата, които по-рано беше скрил там, и веждите му се свъсиха замислено. Значи Морган се криеше на индианска територия, а там очакваха всеки момент да пристигне свещеник и неговата съпруга. Нещата не биха могли да се развият по-добре. Е, щом очакваха свещеник и неговата съпруга, точно това щяха да получат.

Рийд се облегна на възглавницата и затвори очи.

— Новините не са никак добри.

Рийд говореше меко и провлечено. Частити напрегнато го изчака да продължи, приковала поглед в лицето му. За пореден път се опитваше да открие очилата си на улицата, когато Ед Дженкинс излезе от хотела и се насочи към конюшнята. Разтревожена, тя побърза да се върне в стаята. Един поглед към Рийд й бе достатъчен, за да разбере, че нещата не са се развили добре.

В сините очи на Рийд се четеше тревога, когато отново заговори:

— Дженкинс каза, че в мисията възникнали проблеми.

— Проблеми?

— Децата… — Рийд замълча и свъси напрегнато вежди. — Покойният отец Стайлс е отворил училище в мисията. Довел е учителка, която се е отнасяла добре с децата на индианците. Но нещо се е случило с нея — Дженкинс не знаеше точно какво — и тя напуснала.

Рийд отново замълча за миг и присви очи:

— Мисията е в беда. Когато отец Стайлс починал, индианците се почувствали изоставени. Обърнали се към учителката за опора и тя съумявала да задържи нещата за известно време, но след като и тя напуснала, поверениците на отец Стайлс започнали да напускат мисията.

— Но… сега, когато ти си вече на път…

— Преди повече от година са им обещали, че свещеник и неговата съпруга пътуват натам. А през това време изгубили и учителката си. Дженкинс каза, че индианците си мислят, че вече никой не го е грижа за тях и децата им. Той каза, че ако искам да ги спечеля отново, ще трябва да обиколя селищата им едно по едно и да говоря с тях. Проблемът е, че междувременно сигурно ще изгубя още от новопокръстените, които все още водят децата си на училище.

— Не можеш ли да отидеш в мисията и да им обясниш ситуацията — да им кажеш, че скоро ще се върнеш и училището отново ще бъде отворено?

— Тези хора са чували безброй обещания, които никой не си е правил труда да изпълнява! Дженкинс каза, че единственият начин да задържа индианците, които все още посещават мисията, е незабавно да отворя училището отново.

— Но ти не можеш да правиш и двете неща едновременно!

— Това ми е известно.

— Нима никой не осъзнаваше това, когато те изпратиха?

— Тогава ситуацията беше доста неясна. Съпругата на свещеника, който първоначално възнамеряваха да изпратят, беше добра учителка и можеше да се справи с децата, докато той обикаля селищата. Но тя се разболя тежко и двамата не можаха да дойдат. Вместо тях, изпратиха мен.

— О…

Рийд се намръщи.

— Никой не очакваше усложненията, които ме забавиха; дори и аз. А сега изглежда, че когато пристигна, ще е твърде късно да направя каквото и да било.

— Не бива да мислиш така.

— А най-лошото от всичко е, че по думите на Дженкинс, правителството е смятало да финансира училището, но ако голяма част от децата изгубят интерес, най-вероятно ще го затворят.

— Няма ли начин да се свържеш с някого, за да изпратят човек, който временно да се грижи за училището, поне докато успееш да обиколиш селищата на индианците?

— Предполагам, че биха изпратили някого, но Дженкинс не ми даде кой знае какви надежди.

— Но…

— Най-много се тревожа за децата… — Нещо проблесна в погледа му. — Мразя да губя деца.

Начинът, по който Рийд изрече тези думи, докосна нещо в сърцето на Частити. Очите му, сини и прями, бяха изпълнени с решимост. Лицето му, бледо и изпито, изглеждаше напрегнато и някак далечно. Частити инстинктивно долови, че мъжът насреща й е по-погълнат от проблемите си, отколкото бе склонен да признае. Всичко това я затрогна дълбоко, и гласът й потрепваше, когато заговори:

— Трябва да има все някой, който би могъл да помогне. Може би Сали…

Рийд мигом свъси вежди.